Йън Ървайн - Геомант

— Разкарай ги — кресна Ниш на дотичалата Иризис, докато прогонваше прислужницата.

— Какво ще правиш? — задъхано попита тя.

— Не зная!

Механикът избута хората от вратата, затвори я и я залости. Отвън долетя гласът на баща му.

— Чашата преля! — заяви Джал-Ниш. — Само ми губите времето. Знаех, че ще се провалите.

— Още не сме имали възможността да ви покажем напредъка си — долетя ласкав глас. Подсладеният глас на Иризис, специално предназначен за разговори с мъже. — Утре по същото време ще останете удивен.

— Така да бъде! — все още ядосано рече перквизиторът. — Но…

Те се отдалечиха и Ниш не можа да чуе останалото.

— Юлия — рече той с най-тихия си глас. Отговор не последва. Можеше да чуе как тя се поклаща и продължава да си говори. Механикът започна да опипва пода, за да намери превръзката. Натъкна се и на восъчните запушалки, изхрущели под краката му. Шумотевицата отвън бе утихнала.

Вече можеше да я различи, свита в ъгъла. Ниш бавно се приближи към нея — предпазливо, но не като промъкване. Смяташе, че прокрадването ще я притесни.

— Ето маската ти. Искаш ли си я? — прошепна той и протегна ръка.

Юлия се поклащаше все по-бързо и по-бързо, стиснала очи.

Крил-Ниш протегна ръка и докосна бузата ѝ с опакото на пръста си. Тя вече се поклащаше тъй бързо, че имаше опасност да падне. В мига, в който усети допира му, девойката понечи да изпищи. Ниш се отдръпна.

— Юлия, виждаш ли ме? В ума си?

Тя поклати глава. Ниш приклекна, замислено потривайки брадичката си. Юлия застина. Тъй като не се беше бръснал няколко дни, брадата му бе покарала дотолкова, че последното му движение породи шум.

— А можеш ли да ме подушиш?

Хленченето спря. Ниш бе сигурен, че е зърнал усмивка. Може би това беше ключът. По-рано тя бе споменала миризмата му.

— На какво мириша, Юлия?

Отново онази усмивка.

— На хубаво! — тихо отвърна тя, вложила в гласа си сходство с неговия. — Миришеш като добър човек — мускус, метал и масло.

Ниш бе поласкан, но по-важно бе осъзнаването му, че е отбелязал напредък. Щом тя преценяваше и различаваше отделните хора по миризмата, трябваше да използва това, за да спечели доверието ѝ. Освен това той я харесваше. И също така искаше да я види на светло. До момента я бе зърнал само откъслечно и видяното бе разпалило въображението му.

Той прекара превръзката по лицето си, а после и с кръгови движения под ризата си. После я подуши — не долови никаква миризма.

Ниш протегна превръзката към лицето ѝ. Юлия се усмихна, грабна я и я повдигна към носа си, подушвайки като куче, за да въздъхне едва забележимо. Тя постави маската над очите си, въздъхна отново и се опита да я върже сама. Но превръзката се изхлузи. Последва нов опит, отново неуспешен.

Юлия изскимтя. Пръстите на Ниш намериха нейните. Тя ги повдигна до носа си, вдъхна дълбоко, сетне му позволи той да пристегне превръзката. Пръстите ѝ очертаваха всяко движение на неговите. Когато механикът приключи, младата жена побутна ръцете му встрани, свали превръзката и опита да я завърже сама. Успя веднага, засмя се тихо.

Ниш се отдръпна назад, колебаещ се. Дали беше отбелязал напредък, или напротив? Юлия продължаваше да стои в ъгъла, на един лакът от него. Механикът усещаше напрегнатостта и любопитството ѝ, но също така и едва потискания ужас да не бъде наранена отново. Как можеше да я убеди, че няма такива намерения?

Той се замисли за собствените си проблеми, които продължаваха да го притискат. Заплахата от изпращане на фронта изглеждаше особено близка. Ниш простена и започна леко да се поклаща. Въздишката му бе насилена, но само отчасти. С нея той изразяваше състоянието си, потънал в море от злополучия.

Юлия леко обърна глава.

Механикът продължи да се поклаща, уверен, че тя е насочила към него чудатите си сетива. Какво щеше да последва сега? Това бе всичко, което имаше значение.

Девойката внимателно протегна ръка, докосна бузата му с върха на пръста си и бързо се отдръпна. Ниш въздъхна. Тя утихна, наклонила глава на една страна. След това прокара ръце през лицето, косата, гърдите и корема си. Накрая протегна свитите си пръсти под носа му.

Това беше малко чудо. Юлия му показваше, че му се доверява — нещо, което не бе предлагала никому. Механикът подуши пръстите ѝ. Не усети почти нищо, защото след престоя си в онази тъмница Юлия бе развила мания за чистота и се миеше по десетина пъти на ден. Тя ухаеше приятно, чисто и свежо. След като напълни ноздри с аромата ѝ, той повдигна глава и се усмихна.