Йън Ървайн - Геомант

Умът ѝ се насочи към Фасафарн, където бе прекарала по-голямата част от осемнадесетте си години. Обратно на мнението, което повечето хора си изграждаха за нея, Юлия никак не беше глупава. Напротив. Действително не можеше да чете и пише, но това бе защото хартията изпълваше очите ѝ с непоносим блясък. Животът на Юлия бе оформян от преживяванията ѝ. Никой в Сантенар не бе живял по нейния начин.

За пръв път бе срещнала Джал-Ниш преди дванадесет години, по време на първия си оглед. В други обстоятелства Юлия би била отписана като идиотка и прокудена на улицата. Или пък би се озовала в някоя лудница, където мъките ѝ щяха да бъдат удължени. Само че сегашните обстоятелства бяха отчаяни. Пък и Джал-Ниш не беше обикновен екзаминатор. Съветът на скрутаторите бе наредил нему и на останалите му колеги да търсят деца с необичайни таланти, особено такива, свързани с Тайното изкуство. Човечеството се боеше за оцеляването си. Никой не знаеше точно кои умения ще се окажат съществени в борбата с необичайния враг.

Юлия бе най-чудатото дете, което Джал-Ниш бе срещал. Почти лишена от зрение, слух и осезание заради претоварването им, тя се ориентираше главно по миризмата и с помощта на едно друго сетиво, отдавна атрофирало (а може би изобщо липсващо) у останалите хора. Тя можеше да усеща структурата на нещата, долавяше и влияещите им сили. Бе в състояние да застане навън със затворени очи и да описва вятъра — виждаше го в три измерения, под формата на разливащи се вълни.

Най-важното: тя можеше да вижда проявите на Тайното изкуство. Съзираше ги като възли, изникващи в решетка, макар че обясненията ѝ оставаха неразбрани от другите.

Юлия често бе чувала Джал-Ниш да споменава уникалния ѝ талант. Имаше моменти, в които единствено това чувство — че е специална — ѝ позволяваше да продължи напред. Той непрекъснато отвеждаше Юлия ту при един, ту при друг гадател, за да провери практическото приложение на уменията ѝ. От това не бе излязло нищо, защото никой от тях не бе притежавал търпението или визията да разбере Юлия. Тя моментално усещаше кога някой се опитва да я използва и тогава изпадаше в кататонично състояние, от което нищо не беше в състояние да я изтръгне. Мнозина я бяха наранили. Но това нямаше значение за нея.

Юлия не беше избягала, защото не би могла да оцелее сама. Тя просто се бе оттеглила в себе си. Старият Фламас, последният гадател, комуто тя бе дадена, просто я бе хвърлил в едно от подземията си и беше забравил за нея. Даваха ѝ храна веднъж дневно, като на останалите затворници, а на всеки няколко дни — и кофа със студена вода, за да се измие, докато килията ѝ бива почиствана с маркуч.

Това бе най-доброто, което би могло да ѝ се случи. В килията ѝ беше тъмно, почти никакви звуци не проникваха отвъд дебелата врата. Заради рядкото почистване миризмата беше неприятна, но пък си беше нейна. И освен това подземието бе достатъчно топло, та да не ѝ се налага да носи омразните дрехи. За пръв път от началото на възприятийния кошмар, в който Юлия бе хвърлена още от раждането си, тя бе намерила покой.

Тя прекара пет години в тази килия, живеейки единствено в ума си. Там Юлия остави детството зад себе си. Едновременно със съзряването ѝ се разгърнаха и уменията. За да задоволи жаждата си за ред, тя започна да построява триизмерна решетка на света, долавян от уникалното ѝ сетиво. Физическите прояви от типа на замък, тъмница, пръст и камък бяха бегло оформени, ала съществуваха форми на живот, които се очертаваха ярко в решетката ѝ. Ако положеше усилия, Юлия съумяваше да ги определи. Те неизменно се оказваха могъщи енергийни потребители, гадатели. Когато си служеха с Тайното изкуство или използваха устройство, задвижвано с подобна енергия, те се проявяваха особено ярко в структурата ѝ.

Един ден Юлия се бе опитвала да разгадае трудна и необичайна проява, която накрая се беше оказала форма, чужда на света — лиринкс. И преди девойката бе усещала неща, които я бяха ужасявали, но не и нещо подобно. Съзряното ѝ внушаваше отврата с различността си.

Тя бе започнала да пищи. С писъците си бе напомнила на Фламас за забравеното от години. Гадателят даже не си спомняше името ѝ. Бе открил, че не може да стори нищо за нея, затова се бе обърнал към Джал-Ниш. По онова време Юлия бе навършила шестнадесет, възрастта за третия тест.

Джал-Ниш успя да научи тревожещото я и осъзна, че евентуалното впрягане на това ѝ умение би представлявало огромно откритие. Това му донесе поста на перквизитор. Но ето че две години по-късно, когато той още не бе напреднал, бяха пристигнали лошите новини относно Тиан. Тъй като не му се искаше да оставя Юлия сама (заради риска от негови колеги, почитатели на по-грубите методи) и тъй като изпитваше смътна надежда, че тя все пак би могла да бъде от полза, Джал-Ниш я бе взел със себе си, опакована.