Йън Ървайн - Геомант

Ниш взе заоблен камък и го захвърли отвъд ръба.

— Ох! — викна някой отдолу.

Механикът надникна и видя едър мъж да гледа навъсено към него, разтриващ плешиво теме. Ейрин Мас. Полуидиотът се прехранваше с отглеждането на целебен мъх. Въпросният мъх беше много полезен за раните, но понастоящем бе почти невъзможно да бъде намерен — срещаше се само по високите и влажни части на крайбрежието, а тамошните дървета отдавна бяха изсечени и погълнати от пещите. Затова се налагаше да бъде отглеждан изкуствено.

Наличието на сяра във въздуха допринасяше за високо качество на мъха. Ала той растеше толкова бавно, че никой обикновен човек не би успял да преживява между печалбите, дори и с обширна плантация като тази на полуидиота. Ала Ейрин Мас не беше обикновен човек. Той с радост хрупаше червеи и бръмбари, които ловеше в гората, а след всяка продажба се възнаграждаваше с кратунка ракия от ряпа и около час оцъклено взиране през една пролука в стената на мъжката баня.

Понастоящем Мас не бе продавал мъх в продължение на месец, а някой бе замазал дупката му. Умираше да пийне, но нямаше пари, за да се сдобие с желаното. Затова искаше и останалите да споделят страданието му.

Той видя Ниш, изръмжа и пое нагоре.

— Не бях аз! — инстинктивно излъга механикът.

— Ще те убия и ще ти изкусам мозъка! — ревна Мас и го замери с камък. — И това ако не е Нишчо, дружката на отговорника. Хареса ли ти напляскването, Ниш-Наш? — Полуидиотът енергично се катереше нагоре. — Така ще ти нашибам дупенцето…

Ниш веднага се завтече надолу по пътеката и се скри зад един камък. Предпазливо надникна и видя преследвача си да излиза над ръба, задъхан. Мас яростно се огледа, изруга и притича няколко крачки, разтресли шкембето му. После спря, обърна се и пое обратно, като продължаваше да ругае.

— Дърт глупак! — изсумтя Ниш, отпусна се в скривалището си, за да отдъхне, а после отново продължи. На всеки няколко минути му се налагаше да си почива. Явно беше изгубил повече кръв, отколкото осъзнаваше.

Облегнат на един камък, механикът зърна движение някъде пред себе си. Златиста коса, разрошвана от вятъра. Иризис. Ниш прецени, че ще е най-добре да поеме обратно, дори и ако с това рискуваше да се натъкне на Мас.

Но нещо го спря. Спря го начинът, по който тя стоеше на ръба и се взираше надолу. Не осъзнаваше ли тя на колко опасно място е застанала? Ами ако скалата се разронеше…

Естествено, че осъзнаваше! Може би умишлено предизвикваше камъка да я удържи. Или да я събори .

Иризис се напрегна и леко присви крака. Сърцето на Ниш се сгърчи. Тя се канеше да скочи.

Той се впусна в бяг. Идеята бе прекалено ужасна, за да я допуска за обмисляне — красотата на храбрата и безстрашна Иризис, смазана от падането. Макар и да е лъжкиня, измамница, може би убийца. Не биваше да се случи.

На механика се наложи да прекоси малка падинка, за момент скрила Иризис от погледа му. Нека тя още да е там , молеше се той, докато с мъка търчеше нагоре. Краката му се подвиваха от слабост. Образът ѝ се беше запечатал в очите му, някак фрагментиран. Раната на врата му пулсираше, по гърдите му се стичаше влага. Чувстваше, че всеки момент ще припадне. Но ето и върха. Иризис все още стоеше на ръба и трепереше.

— Не, Иризис! — кресна Крил-Ниш. — Не скачай.

Единият му крак се подхлъзна и това бе достатъчно, за да го лиши от равновесие.

— Не! — простена Ниш, докато политаше встрани и надолу, отвъд ръба. Главата му удари нещо, след което черен плащеник скри небето.

Иризис почувства раздвижването на земята под левия си крак. С усилие на волята си наложи да не помръдва. Сърцето ѝ се блъскаше зад ребрата. Самоубийството не бе толкова лесно, колкото бе смятала. Вече три пъти бе прикляквала, готова да се хвърли, и три пъти бе откривала, че все още стои на мястото си.

Притесняваше се от скока. Самото падане щеше да представлява миг блаженство. Не искаше да мисли за това, което щеше да го последва, иначе никога нямаше да го направи. Прекомерно горда от външния си вид, Иризис не можеше да допусне размишления над гледката, която би представлявала след сблъсъка със земята. Молеше се останките ѝ да бъдат изядени бързо. Не понасяше мисълта да бъде видяна…

Скалата отново проскърца. Иризис не би имала против твърдта да свърши работата ѝ вместо нея, ала това не се случваше. Може би ако се наклонеше напред…

Канеше се да стори тъкмо това, когато чу трескавия крясък на Ниш и се обърна, за да го види да тича към нея. Младата жена понечи да се хвърли, но мускулите ѝ не се подчиниха — точно той в никакъв случай не биваше да вижда обезобразения ѝ труп.