Йън Ървайн - Геомант

Тя ги връчи на Мас, който още на място отчекна със зъби тапата на една от тях и изля половината ѝ съдържание в гърлото си. Чак очите му изскочиха. Той се изкиска и рече:

— Късмет в диренето на кристалната маца! — и пое, като доволен поклащаше плячката си.

Иризис остана загледана подире му. Откъде ли полуидиотът беше чул за това? Всъщност не трябваше да се изненадва толкова. Мас непрекъснато си вреше носа навсякъде.

Тя се върна в столовата, където Ниш я посрещна с несигурна усмивка.

— Дори и да станеш мой роб до края на живота ми, пак няма да можеш да изчистиш дълга си към мен! — яростно рече тя. Фактът, че механикът я беше спасил, му беше спечелил още една черна точка.

Онзи се поусмихна.

— Относно това може да поспорим. Докато висях там, а ти оставяше Мас да ме препипва, ми хрумна идея, която може да спаси и двама ни.

Юлия бе приклекнала в ъгъла и трепереше. В стаята беше студено, ала момичето бе захвърлило всичките си дрехи. Панталоните и ризата ѝ бяха изработени от най-нежната агнешка вълна, в която всяко новородено би се чувствало като облечено в облак. Ала на нея ѝ се струваше, че вътрешната страна на тъканта е покрита с хиляди кукички, дебнещи и най-малкото движение, за да раздерат плътта ѝ.

Беше запушила ушите си с пръсти. Това не допускаше какофонията, пречеща ѝ да мисли. Но звуците продължаваха да я заобикалят. Пак можеше да чуе дървоядите в дъските. Стрелването на мишле по тавана бе трополене с подковани ботуши. Юлия дори можеше да долови отделянето на паяжинен секрет, с който арахнидите плетяха мрежите си.

А миризмите я задушаваха. Тя можеше да надуши промените в купчините горива, захранвани от огнярите — разлика, незабележима за тях, но за нея ярка като различието между лук и ябълки. Само по миризмата тя можеше да определи и посоката на вятъра.

Източните вихри донасяха уханието на сол, водорасли и рибата, която биваше опушвана отвъд Тикси. Мирисът на катран, амоняк и човешки изпражнения указваше вятър от север — в същата посока се намираха отпадните тръби. Югът биваше отличаван от лекия полъх на иглолистни дръвчета, макар и само през топлите дни. Западните течения нямаха собствена миризма, защото на запад се простираха единствено ледни планини.

Подобно на куче, разпознаващо останалите по миризмата, Юлия можеше да отличи всеки, минал някога край вратата ѝ. Вече отличаваше поне стотина души. Някои от тях бяха зловонни, други миришеха приятно, трети се опитваха да прикрият слабата си хигиена с разни мазила. Имаше един клетник с толкова прогнили зъби, че Юлия го надушваше още от другия край на коридора.

Десетки миризми, но само четири от тях имаха имена, към които да ги съотнесе. Джал-Ниш се отличаваше с металическо-сладникава смрад. Него тя познаваше добре, защото бяха пътували заедно чак от Фасафарн. Щом доловеше миризмата му, девойката се свиваше. Той се преструваше, че е загрижен за нея, ала не беше искрен. Джал-Ниш отчаяно искаше да бъде скрутатор и се страхуваше единствено от две неща (или по-скоро двама): гнева на съпругата си, Раня Мхел, и неудоволствието на скрутатора на Ейнунар, Ксервиш Флид. Миризмата на перквизитора напомняше на Юлия за спомени, които бе далеч по-добре да останат в забрава.

Вторият човек, чието име тя знаеше, бе следовател Фин-Мах. Тя миришеше на розов сапун. Сигурно се миеше по шест пъти на ден, за да не разполага със собствена миризма. Следователят говореше меко, с най-нежния глас, който Юлия бе чувала от години. Фин-Мах изпитваше загриженост към нея, макар и неефикасна загриженост, която не би позволила отегчения. Следователят си имаше собствени проблеми.

После идваше Ниг-Гу, жената, която ѝ носеше храна и почистваше. Сложна и силна миризма като нейната можеше да бъде постигната единствено чрез свеждането на баните до една годишно. А последната личност с известно име бе Иризис. Тя също ухаеше на сапун и цветя, но нейната собствена женствена миризма бе по-силна. Нея Юлия още не бе категоризирала. В гласа на Иризис се долавяха груби нотки, но зад това ѝ поведение Юлия съзираше внимателно прикрита топлота.

Миризмата, която я бе заинтригувала най-много, все още беше безименна. Това бе младият мъж, първоначално дошъл заедно с Иризис, а после влязъл сам, за да падне на пода. Неговият аромат бе някак мускусен и я караше да изпитва неща, които тя не разбираше. Освен това той миришеше на метал, машинно масло и кръв. Още не го беше чувала да говори. Но го беше наранила, което го правеше специален в очите ѝ. Много хора я бяха карали да страда, но досега тя не бе наранявала никого. А той не ѝ беше отвърнал със същото. Той наистина беше специален. Юлия искаше да го види отново. Сега чакаше именно него.