Йън Ървайн - Геомант

Пътуването бе представлявало същински кошмар за нея. Целодневно висене в копринена торба, окачена на тавана на фургон. Още от самото начало възприятията ѝ се бяха претоварили. Целият път бе преминал под знака на неспирните ѝ писъци. Перквизиторът трябваше да постави пазач при нея, да не би някой да издебне подходящ момент и да хвърли крещящия товар от някоя скала.

Някакви крясъци, долетели отвъд вратата, изтръгнаха Юлия от света на спомените. Тя продължи да се поклаща леко, свита в ъгъла. За щастие изострената ѝ чувствителност не се простираше до ръцете и краката, иначе животът щеше да стане напълно невъзможен.

Отвън стоеше Иризис, говореща тихо. Юлия усети и присъствието на удивителния млад мъж. Искаше той да влезе, защото мъжът не се появяваше в решетката ѝ. Иризис изникваше, макар и под формата на неразгадаема топка.

Вратата се отвори и в помещението нахлу вълна светлина. Юлия трескаво покри очи с дланите си и се сви в напразен опит да задържи света извън себе си.

Иризис влезе, следвана от мъжа. Специфичният му аромат я правеше неспокойна. Двамата оставиха вратата отворена, заради което Юлия се чувстваше безпомощна, буквално заливана с информация. Стъпките им прогърмяха към нея.

Иризис се приведе към момичето. Дъхът на русата жена свистеше, сърцето ѝ биеше като барабан. Може би Иризис се канеше да я измъчва?

Иризис грабна Юлия около кръста и я повдигна с лекота. Девойката започна да рита и да пищи, но не можеше да отлепи ръце от очите си. Чуждият допир бе непоносим.

Иризис заговори на мъжа. Думите ѝ болезнено пробиваха съзнанието на Юлия. Преди тя бе говорила тихо. Защо искаше да я измъчва? Мъжът отговори, не толкова силно, но девойката не можа да разбере и него. Оказваше се, че и той не е добър.

Русата жена насила обърна главата на Юлия и изрече нещо с настойчив шепот. Звучеше като „Сега!“

Юлия изпита някаква горещина да се разлива в ухото ѝ. Ужасни пропуквания и шумолене избухнаха в главата ѝ. Налятото в ухото ѝ бавно започна да изстива, изчезвайки. Чувстваше се замаяна. Къде се намираше нагоре? А надолу? Опита се да пъхне нокът в ухото си, но Иризис задържа ръцете ѝ. Усещанията продължаваха да измъчват съзнанието ѝ. Чувството беше отвратително, защото я лиши от решетката — единственото място, където Юлия бе способна да бяга.

Внезапно главата ѝ бе обърната отново, а мъжът наля от горещата течност и в другото ѝ ухо. Последваха още пропуквания, докато субстанцията се втвърди, след което Юлия за пръв път в живота си изпита блажена, абсолютна тишина. Толкова бе изненадана, че престана да пищи и се отпусна, все така притиснала ръце към очите си.

Мъжът затвори вратата и леко отвори фенер, насочен към отсрещната стена. Иризис остави Юлия да стъпи на земята, но не я пусна. Юлия не помръдна. Вече не изпитваше отчаяната нужда да се свие и да се олюлява. Учудена, тя наблюдаваше двамата между цепнатините на пръстите си.

— Сега какво? — каза мъжът.

Юлия разчете движението на устните му и се обърна към него. Иризис трябва да бе отговорила, макар че думите ѝ останаха нечути.

— Казвам се Крил-Ниш — представи се той. — За по-кратко можеш да ме наричаш Ниш.

Вече се бе примирил с прякора.

— Ниш-ш-ш! — прошепна Юлия.

Механикът протегна ръка към нея, точно както бе постъпила тя, докато той бе лежал на пода. Юлия не се дръпна. Ниш леко погали косата ѝ с пръст. Опакото на ръката му се докосна до бузата ѝ. Допирът бе грубоват, но жестът му беше мил. Странно усещане. Ръцете му държаха нещо гладко. Той ги прокара нагоре по лицето ѝ. Копринената материя докосна кожата ѝ. Юлия взе ръцете му в своите и ги докосна с мигли, вдъхвайки миризмата му. Почувства, че може да се довери на непознатия мъж с чудесната миризма.

— Миришеш хубаво, Ниш.

Пръстите му отвеждаха копринения плат над очите ѝ. Тя му позволи. Светлината, процеждаща се между пръстите ѝ, изчезна изцяло. Юлия се потопи в славен, непрогледен мрак. Учудена, девойката го остави да завърже превръзката на тила ѝ. Ниш я погали по лицето с връхчетата на пръстите си и се отдръпна. Иризис я пусна.

Юлия инстинктивно понечи да приклекне, но откри, че това не е нужно. Не я тормозеше светлина, нито звук, усещаше единствено пода под стъпалата си и допира на маската над очите си. Натрапващите се усещания, изпълвали целия ѝ живот, бяха изчезнали.

Сега решетката ѝ бе толкова ясна. Усещаше, че възлите ще бъдат далеч по-лесни за разплитане. Сега можеше да мисли за това, което си пожелае.