Йън Ървайн - Геомант

Той раздразнено пое обратно. Стигна до стаята на Юлия, хвана дръжката на вратата и натисна. Залитна навътре и успя да се задържи на крака чак докато затвори.

Когато Ниш дойде на себе си, видя сянка над главата си. По навик той се опита да извърне глава. Последвалата прорязваща болка го накара да простене. Юлия се отдръпна. Механикът доближи ръка до превръзката си — тя лепнеше от кръв.

Девойката бе приклекнала наблизо, явно любопитна. Болката на Крил-Ниш започваше да отшумява. Той се чудеше дали не би могъл да използва случилото се. Възможно беше тя да почувства състрадание. А може би презрение към слабостта му, към неспособността му да понася болката мълчаливо — като нея.

Юлия бавно се приближи до него: дребна сянка, сред която проблясваха големи очи, понякога улавящи светлината, процеждаща се изпод вратата. Тя се настани недалеч, лазеща, с повдигната по кучешки глава. Щом обонянието ѝ бе толкова силно, значи перцепторът можеше да усети много неща по него: кръв; сълзи; пот; уханието на Иризис.

Ниш лежеше тъй неподвижно, че можеше да чуе ударите на сърцето си. Юлия се приближи още повече, подушвайки тила му. Нещо го докосна по косата — пръст. Механикът не помръдваше, усетил, че тя е готова да отскочи и при най-малкото движение. Още пръсти се допряха до косата му, нежни като въздишка.

Крил-Ниш затаи дъх. Пръстите плъзнаха по бузата му. Към тях се присъедини и друга ръка. Те проследяваха контурите на очите, носа, устата, брадичката, ушите. Механикът трепна съвсем леко, но това бе достатъчно, за да накара Юлия да се отдръпне. Ниш чу звук от вдишване. И отново. Тя душеше пръстите си, за да запомни миризмата му.

Девойката отново се приближи и плъзна ръце по лицето му. Едната ѝ ръка докосна раната, а Ниш не можа да сдържи вика си.

Юлия отскочи в ъгъла и се сви на топка. Агонията бе изправила Ниш на колене. Тя започна да се поклаща яростно, може би от страх, че ще бъде ударена. Случилото се преди това беше интересен експеримент, но за момента не можеше да има повече напредък. Овладелият се Ниш излезе и тихо затвори вратата след себе си.

Той пое сред пещите. Огняри неспирно им мятаха храна с лопатите си. Тук горещината бе толкова силна, че работниците трябваше да носят дрехи от минерална вата и очила с черни стъкла. Ниш чак се замая. Наблизо друг работник вземаше проби от разтопения метал с помощта на чаша, прикрепена към дълъг прът. Той също бе облечен по подобие на колегите си, а освен това носеше и антифони, защото ревът на пещите бе оглушителен.

Механикът продължи и излезе през задния вход, защото бе зажаднял за чист въздух. Зърна Иризис в далечината, поела край дефилето. Крил-Ниш пое в противоположна посока, което го отведе край купчините сгурия. По-натам го посрещна вонята на тръбите, отвеждащи човешки и фабрични отпадни продукти. Там стоеше надзирател Грист, наблюдаващ работата на група работници.

— Няма смисъл — рече Грист и захвърли правата си лопата. — Ще трябва да влезем. Глис, готов ли си?

Глис беше едър мъж с широка гръд и несъразмерно слаби крака. Целият бе обвит в непромокаема тъкан. След като ръцете и лицето му бяха покрити със смазка, той надяна очила, мушна запушалки в носа си и започна да лази в улея, бърз като хлебарка. Подире му се разгръщаше въже. Трополенето му продължи да се чува в продължение на няколко минути, после спря.

— Дърпайте! — ревна Грист. Двама работници грабнаха въжето и издърпаха Глис.

Той дишаше тежко, ръцете и устните му се бяха покрили с пришки. Мъжът се преви над земята, храчейки кръв.

— Готов ли си, Глис? — каза Грист след няколко минути.

Върху лицето на мъжа изникна ужасено изражение, ала той рязко кимна с глава. Ниш се отдалечи. Съществуваха съдби, по-лоши от войнишките.

Механикът пое обратно. Край тръбите вонеше така силно, че му се искаше да разполага със запушалки като тези на Глис. Тъй като още не му се щеше да се прибира във фабриката, Ниш започна да се разхожда край дерето — стръмен склон, който по-надолу ставаше отвесен.

Тъй като още се чувстваше слаб, Крил-Ниш приседна на ръба и навъсен се загледа към небето, оловносиво. Тук въздухът беше чист, но пък беше ужасно студено. Личеше, че скоро ще завали сняг.

Само как мразеше завода… Това бе най-мръсното място, което беше виждал през живота си. Тук дори и растителност нямаше. Отровите на фабриката отдавна бяха унищожили флората. Към това се прибавяше най-отвратителното време в цял Сантенар, задържащо се през всички триста деветдесет и шест дни годишно.