Йън Ървайн - Геомант

— Спрете! — изпищя тя.

Последва кратко мълчание, след което сержантът се провикна:

— Коя си ти?

— От Тикси съм! — Тиан не се осмеляваше да каже името си. — Не стреляйте!

— Изправи се. Дръж ръцете високо вдигнати.

Бавно и внимателно, тя се подчини. Петима войници се приближиха към нея. Бяха обкичени с оръжия. Освен това ѝ бяха непознати.

— Аз съм сержант Нъмбъл от моринския гарнизон — каза предводителят им. Висок мъж с белязана лява буза. — Какво правиш тук?

— Срещала ли си лиринкса? — попита един мургав и набит ратник.

— Няма никакъв лиринкс — промълви тя.

— Какви ги говориш? — зашумяха войниците. — Къде е?

— Може би лиринксът умее да се превъплъщава и сега се е превърнал в момиче — дълбокомислено заяви един плешив гърчавел.

— Най-добре да я убием, та да сме сигурни. — И той се направи, че наръгва въображаем противник, като дори предостави и звуков съпровод.

Сержант Нъмбъл го блъсна. В очите му беше изникнало опасно блясъче. Той сграбчи Тиан за яката и я разтърси.

— Ти си била! Теб сме преследвали през цялото това време!

— Да! — прошепна ужасено Тиан.

— Коя е тази? — попита един от ратниците. Той говореше със силен планински диалект.

— Трябва да е бегълката от разплодника — каза нисичкият войник. — Лудата.

— Млъкни! — ревна през рамо сержантът. Лицето му бе почервеняло (с изключение на белезите, които жълтееха с костен цвят).

— Осъзнаваш ли колко време ни изгуби?

— Вие стреляхте по мен! — жално се провикна Тиан.

— Идиотка! — Нъмбъл я зашлеви през лицето.

Плешивият издигна меча си. Долната му устна блестеше лигаво.

— Дайте да я довърша — рече той с охота.

— Не виждам защо първо да не се позабавляваме с нея — заяви един широкоплещест, красив на вид войник с хлътнала брадичка, отчасти скривана от брада. Той започна да сваля дрехите ѝ. Тиан понечи да се защити, но друг войник хвана ръцете ѝ.

Това не можеше да е истина.

— Вие сте отрепки! — Тиан продължаваше да се мята в ръцете на насилниците. — Бих предпочела да бъда изядена от лиринкс.

— За друго няма и да те бива, след като приключим с теб — заяви онзи, дето изглеждаше добре.

— Възнамеряваш да го направиш против волята ѝ, Пелф? — каза сержантът.

— Тя е избягала — отвърна Пелф. — Ако не ти харесва, никой не те кара да гледаш.

— Моля ви, недейте — умоляваше Тиан.

— Искам аз да я убия — настояваше плешивият, а очите му блестяха кръвожадно.

Сержантът го хвана за ръката и го поведе надолу към тунелите.

— Остави ги да се забавляват. Кой знае дали утре ще сме живи.

Останалите трима притиснаха Тиан към земята. Тя продължаваше да се мята, само че мъчителите ѝ бяха прекалено силни. Някой върза ръцете ѝ. Жената не спираше да крещи с цяло гърло. Грапава шепа затули устата ѝ.

Откъм тунелите долетя вик. Сержантът притича към най-левия от петте прохода, за да се заслуша.

Викът долетя още веднъж.

— Да? — предпазливо отвърна Нъмбъл. Скоро насреща му изникна Ги-Хад, придружаван от десетима войници и водач. — Как се озовахте тук? — удивено попита сержантът.

— Аз бих те попитал същото.

Тиан ухапа ръката и тя бързо бе дръпната. Девойката рязко си пое дъх.

— Какво става тук? — продължи Ги-Хад. — Чух жена да пищи.

Войниците пуснаха Тиан и тя се изправи. Стоящите долу зашушукаха.

— Проклети идиоти! — ревна отговорникът на фабриката. — Та това е занаятчия Тиан! Ако и косъм е паднал от главата ѝ, ще бъдете разчекнати лично от самия перквизитор! Слезте.

Войниците се подчиниха, като полагаха усилия да не поглеждат към него.

— И откъде би трябвало да знаем? — каза сержантът. — Никой не ни е казвал, че я търсите.

— Кретени! — беснееше Ги-Хад. — Значи просто насилвате всяка жена, която попадне на пътя ви?

Онези продължаваха да отбягват погледа му.

— Махнете се от пътя ми! Тиан, трябва да…

Само че Ги-Хад бе прекъснат от звука, който Тиан бе чула по-рано, в съня си.

Отговорникът рязко се извърна.

— Какво беше това? Върви да провериш, сержант.

Всички утихнаха. Чуваше се хрипливото дишане на Ги-Хад.

Нъмбъл тихо започна да се приближава от един тунел към друг, за да определи посоката.

— И по-рано чух този звук — провикна се Тиан.

— Кога? — попита Ги-Хад.

— Преди няколко часа.

— Може да са били миньори — каза Пелф.

— Тази мина е изоставена от двадесет години — рече отговорникът. — Бе изчерпана още по времето, когато баща ми беше жив.

— Сигурно някой си опитва късмета — предположи плешивият мъж, настоявал да убие Тиан.