Йън Ървайн - Геомант

— Какво виждаш, Юлия? — Перквизиторът заговори по-остро от възнамеряваното.

Девойката се сепна като ударена и отново се сви на топка в ъгъла.

— Извинявай — прошепна той с успокояващ глас. — Не се страхувай, Юлия. Никой никога вече няма да те нарани. Кажи на Иризис какво виждаш.

Безсмислено беше. Девойката беше покрила главата си и отказваше да помръдне. Джал-Ниш сви рамене, кимна към вратата и взе фенера.

— Какво ѝ има? — попита Иризис.

Перквизиторът затвори вратата и поведе спътницата си към края на коридора.

— Тя е странно малко създание. Всичките ѝ възприятия са толкова чувствителни, че съществуването за нея е мъчение. На светло тя е практически сляпа, макар че на тъмно няма проблеми. Звукът за нея е разнасяща се болка — някой крясък или вик, неща, за нас напълно обичайни, за нея са истинско мъчение. С осезанието също има проблем — не може да търпи дрехи, дори коприната я дразни. Страхува се от всички и всичко.

— Интересно защо никой не е прекратил мъките ѝ досега — каза Иризис. — Аз бих го сторила, ако тя бе поверена на мен. Не ми изглежда с всичкия си.

— Наистина си много студена! — каза Джал-Ниш. — Тя не е идиотка, просто е пренапрегната.

Иризис потисна нетърпението си и зачака той сам да повдигне темата.

— Юлия е способна да съзира неща в ума си — рече накрая той.

— Аз също.

— Ти не виждаш нещата, които съзира тя. Да опитаме отново. И говори много тихо.

Ти беше този, който я разстрои , помисли си Иризис, но не каза нищо.

Двамата влязоха отново.

— Юлия, това е занаятчия Иризис. Поздрави я.

Девойката се беше отпуснала. Тя се обърна към жената и каза:

— Здравей, Иризис. — Отново говореше подобно на перквизитора. — Помня те.

— Здравей, Юлия — промълви Иризис. — Кажи ми какво виждаш.

Тя се изправи, загледана във въздуха над главата на занаятчията.

— Виждам форми, недалеч. Всички са тъмни, но имат кристали. Много слаби кристали! — рязко каза Юлия, придобила отсечеността на Иризис. Тази мимикрия учуди занаятчията. Дали това представляваше опит от страна на девойката да отрази думите от себе си?

— Твоите контролери! — каза Джал-Ниш.

— Досетих се! — просъска Иризис, макар че това бе лъжа.

Юлия се сепна, започна да се свива, но спря и отново се разгърна. Приличаше на балерина, изобразяваща разцъфването на цвете. Движенията ѝ се отличаваха с плавност и грация, каквито Иризис до момента не бе съзирала. Любопитството на занаятчията бе разбудено.

— По-далеч виждам други форми — продължи Юлия. — Някои са силни. Никой не ги използва.

Може би кристалите в мината? — зачуди се Иризис.

— Продължавай — подтикна я перквизиторът. — Виждаш ли нещо друго?

Юлия се завъртя, вцепени се, а очите ѝ, приличащи на тези на сова, се разтвориха широко.

— Ноктести, много са! Ловуват, душат! Търсят! — Тя започна да хленчи. — Идват да ме изядат! Идват! Идват!

Иризис, нетипично разчувствана, понечи да прегърне младата жена. Но Джал-Ниш я улови за ръкава и с глава посочи към вратата.

— Остави я! Тя не понася да бъде докосвана.

Юлия отново се бе свила в ъгъла. Двамата я оставиха сама, този път за по-дълго, а когато се върнаха обратно, трябваше дълго да я увещават и успокояват, преди тя изобщо да им отговори.

„Ноктестите“, вероятно лиринкси, бяха наблизо. Това беше всичко, което Юлия можа да каже за тях. Не ги виждаше ясно, не и по начина, по който съзираше кристалите.

— Това не ми харесва — промърмори Джал-Ниш. — Не сме в състояние да удържим масирана атака. Какво ги е накарало да се струпат тук?

Слухът на Юлия очевидно бе невъобразимо остър, защото тя каза:

— Ловят нея! — като имитираше неговия глас.

— Коя е тя, Юлия?

— Момичето.

— Кое момиче.

— Момичето с яркия кристал.

— Коя е тя? — напрегнато повтори Джал-Ниш Хлар.

— Кристалът ѝ сияе като луната — каза Юлия.

— Тиан! — неволно възкликна Иризис, усети се и продължи шепнешком: — Това ли е името на момичето, което те търсят? Нима тя още е жива?

— Не зная името ѝ — отвърна Юлия, загледана в тавана. — Не мога да я видя ясно, виждам само кристала ѝ. Но когато тя го докосва, той засиява като падаща звезда.

— Къде е тя? — просъска перквизиторът. — Бързо, момиче. В коя посока?

— Натам. — Девойката посочи към вратата. — Или може би натам. — Посочи към пода. — Всички посоки са еднакви.

Очите ѝ се затвориха. Тя започна да се люлее напред и назад.

— Еднакви, еднакви, еднакви, еднакви, еднакви, еднакви, еднакви, еднакви, еднакви, еднакви, еднакви, еднакви, еднакви…