Йън Ървайн - Геомант

— Но защо му е на аптекаря да слага подобно нещо в мехлема ми?

— Не зная. Да не би да е бил твой разсърден любовник? — подсмихна се Джо.

— Не съм имала любовници — напомни му тя. — Аз едва го познавам.

— Може би той те люби тайно.

— Съмнявам се. Говори се, че той е… неспособен.

— Възможно ли е друг да е пипал мехлема?

Тиан се намръщи замислено:

— Помня, че бях прекалено заета да го изчакам да го направи… Чакай! Иризис ми го донесе. Тя много би се зарадвала на отстраняването ми.

— Ето че го е постигнала, а ти не можеше да докажеш нищо. Не можеш и да я лишиш от мястото ѝ.

— Мислех си…

— Тя е твой враг, Тиан. Никога няма да ти позволи да се върнеш.

Очите ѝ се наляха със сълзи.

— Не зная защо продължавам да тая надежда. Ще тръгна утре, макар да нямам представа къде.

— Ще говорим за това по-късно. Сега е време за вечеря.

Джо повдигна капака на котела, при което се разнесе великолепно ухание. Тиан неволно облиза устни. От друг съд миньорът загреба варен ориз, сипа купчинка, в чийто кратер добави от яхнията, и подаде чинията на гостенката си.

— Не мога да изям толкова много!

— Разбира се, че можеш. На път се тръгва само с пълен тумбак.

— Тръгвам чак утре.

— Може да мине дълго време, преди отново да се нахраниш подобаващо.

Това беше вярно. Тиан нападна храната. Варено месо и зеленчуци — гореща и ароматна пища. Тя яде бавно, потънала в мисли за предстоящия ден. Беше изгубена, също като мъжа от кристалните ѝ сънища.

Дали този младеж не бе рожба на халюцинациите от калунов корен? Дело на измъчения ѝ мозък, без съответствие в реалността? Не, това не ѝ се вярваше. Сънищата бяха единствените хубави неща, останали в живота ѝ. Пък и за пръв път го беше сънувала в нощта преди да получи мехлема.

Джоейн замислено я наблюдаваше.

— Какво? — попита тя.

— Нищо. Просто е хубаво да споделиш храната си с някого. Не съм вечерял с друг откакто съпругата ми почина.

В колибата му беше много приятно. Уютно. Тук Тиан се чувстваше като у дома си.

— Аз също се храня сама. Трудно ми е да измислям какво да кажа на хората. Те ме намират за странна.

— Хората са странни. Погледни нас двамата: аз, на края на живота си; ти, в неговото начало.

— Не говори така! — викна Тиан. — Ти си единственият ми приятел, Джо.

— Тогава по-добре си намери и друг. Малко са миньорите, които доживяват до седемдесет и шест. Зная, че няма да завъртя осемдесет. И не искам. Какви са плановете ти, Тиан? Зная, че си планирала нещо, защото изглеждаш умислена. И току се усмихваш, като че размишляваш за някой далечен любим.

— Реших да следвам това, което ми показаха виденията. — Тя не даде разяснения. Нямаше как да обясни за младежа, дори и на Джоейн. — Има само един проблем…

Той отопи остатъка от яденето и мушна топчето ориз в устата си.

— А именно?

— Трябва ми нов кристал, Джо.

— Защо? — Той престана да дъвче.

— Шлемът и сферата са безполезни без кристал. Все едно… все едно ти да си без очилата си за четене. Можеш да виждаш думите, но не и да ги прочиташ.

Джоейн я погледна замислено.

— Крепежът, който оставих, все още стои. Не би трябвало да е прекалено опасно да взема друг кристал.

— Какъвто и да е ще ми свърши работа. — Виновно каза Тиан. — Не държа да е особено чист…

Копнежът се бе възобновил, по-силен — кристал, кристал, кристал ! Тя трябваше да се сдобие с нов, на всяка цена.

— Не мисля така. За пътя, който ти предстои, ще се нуждаеш от най-доброто, което би могла да намериш. — Миньорът замълча. — Излизам да се разтъпча. Обичам да ми се слегне храната преди сън. Пък и предполагам, че ще искаш да се измиеш и преоблечеш.

— Благодаря.

След като той излезе, Тиан изми чиниите и ги сложи над камината, за да се изсушат. Сетне свали чаршафите и нощниците и си облече кюлоти и фланела. Легна край огъня, зави се с парцалите и скоро заспа.

Отново сънува красивия младеж, застанал на балкона, и катастрофата, сполитаща света му, ала този път образите бяха откъслечни и унили, сякаш той бе изгубил надежда. После сънят преля в една от приказките, които бе разказвала баба ѝ — млада жена, поела на приключение, за да спаси любовника си, само че в случая младата жена беше самата Тиан. Тя се събуди, въздъхна, обърна се и отново заспа.

Разбуди се втори път при влизането на Джоейн. Приседна, усмихна му се занесено и пак се унесе.

Поклащайки глава, Джо си свали ботушите и се отправи към леглото си.

Тиан се събуди призори и видя, че леглото му е празно. Тя се облече — блаженствайки в удобството на собствените си дрехи, а не онези противни нощници — и закуси с остатъците от снощното меню, ориз и ментов чай. Едва след като се нахрани, забеляза съобщението, написано с тебешир върху парче дъска, оставено до вратата.