Йън Ървайн - Геомант

На пътя лежаха шест трупа. Над тях се беше надвесило създание, което можеше да е единствено лиринкс. Сърцето ѝ започна да тупти лудешки. Големината и силата на съществото я втрещиха. То се издигаше със заплашителен ръст и изглеждаше съставено изцяло от мускули, зъби и нокти. Тялото му бе покрито с плочки. Имаше и криле, които бяха свити. На главата му стърчеше гребен — нефритенозелен, значи женски лиринкс. Това чудовище можеше да се изправи срещу дива мечка и да излезе победител. И, припомни си Тиан, тези създания се хранеха с хора.

В същото време се долавяше някаква неловкост — нещо я наведе над впечатлението, че лиринксът не се чувства добре в собственото си тяло.

Други двама лиринкси методично раздираха бронята на кланкера. Разтваряха го като поднесен омар. С помощта на парчета метал те го изкормиха и започнаха да се ровят вътре. Изхвърлиха сандъци и торби, които опустошиха и изоставиха.

Често кланкерите биваха използвани за транспортиране на ценни метали до Тикси. Очевидно не това интересуваше лиринксите, защото няколко слитъка блестяха на пътя. Какво тогава търсеха?

Един лиринкс надникна от кланкера и подсвирна към женската на пътя. Тя изостави труповете и се присъедини към двамата си другари. С общи усилия те издърпаха камъка.

Тиан се възползва от шума, за да се промъкне по-близо. Лиринксите разтвориха целия кланкер. Кутии и торби бяха захвърлени встрани, редом с три накълцани тела. Надавайки пронизителен вик, женският лиринкс повдигна предмет, който бе твърде познат на Тиан.

Това беше един от модифицираните контролери, с покрит със смола хедрон. Това ли търсеха? Явно, защото трите създания се скупчиха и оживено започнаха да обсъждат нещо, както личеше от честата промяна на цвета на кожата им.

Обсъждането приключи внезапно. Женската със зеления гребен прибра контролера в торбичка на гърдите си, сетне съществата докоснаха върховете на главите си и се разделиха. Женският лиринкс пое надолу, вторият лиринкс продължи към Тикси, може би след бегълците, а третият си отхапа къс месо от един труп и като задъвка, пое нагоре по склона към Тиан.

Девойката не беше в състояние да стори каквото и да било. Можеше единствено да клечи зад камъка си и да се моли да не бъде открита. Лиринксът закрачи нагоре по сипея, заобиколи една канара и продължи, като мина на няма и тридесет крачки от нея. Тя можеше да надуши миризмата на пот и кръв. Ами ако и той я усетеше?

Тиан се притисна към скалата. Лиринксът внезапно застина, огледа се и задуши въздуха. Тя затаи дъх. Но създанието продължи и скоро изчезна в гората.

Младата жена не помръдна. Мускулите ѝ бяха също тъй безсилни, като труповете на пътя. Какво търсеха тук лиринкси? Явно войната се развиваше отчайващо. Тя не бе чула врагът да се намира толкова близо до Тикси. Освен ако същинското състояние на бойните действия не беше държано в тайна от всички. Несъмнено създанията бяха дошли, за да изтръгнат модифицирания контролер. Значи във фабриката действително имаше шпионин.

Слънцето започваше да се усеща по-силно. Макар и слаба, Тиан се радваше на присъствието му. Цялата беше измръзнала. Но трябваше да отнесе ужасните новини във фабриката. Въпросът беше, как да го стори, без да бъде обявена за бегълка и изпратена обратно в размножителната палата?

Тя слезе на пътя, за да провери за оцелели. Нямаше, както и очакваше — телата до едно бяха разкъсани. По камъните не оставаха следи, така че тя не можеше да определи дали е имало избягали оцелели. Поне никой от труповете не принадлежеше на Ки-Ара.

Тиан продължи пътя си. Лесът около нея бе толкова тих, че се създаваше впечатление за неземност. Час по-късно, когато одеялата ѝ буквално се разпадаха, тя дочу стъпки. Девойката се скри сред дърветата, за да пропусне групата войници. Много добре. Те и сами щяха да извлекат заключения, не беше нужно да рискува свободата си.

Сега тя се намираше само на няколко минути път от миньорското градче. Напусна пътеката и заобиколи през леса, за да достигне незабелязана до дома на Джоейн — необходима предпазливост, тъй като в чаршафените си одежди тя можеше да бъде забелязана отдалеч.

Тиан бутна портичката, притича до къщата му и заблъска с юмруци по вратата. Не очакваше той да си е вкъщи — обикновено старецът отиваше в мината още призори. Но ето че вратата се отвори и Джо изникна в очертанията на рамката ѝ, премигващ.

— Да? — рече той.

Тиан се усмихна неуверено. Той не изглеждаше особено зарадван да я види. Тогава осъзна, че очите му се приспособяват бавно към светлината.