Йън Ървайн - Геомант

В мината. Връщам се за обед. За всеки случай стой нащрек. Оставил съм ти някои дрехи. Бяха на жена ми.

На леглото бяха оставени жакет и широки панталони. До дрехите бе сгънат и топъл спален чувал. Бяха с далеч по-добро качество от нейните. Тиан му благодари мълчаливо.

Стражниците от Тикси можеха да нахълтат по всяко време. Тя си приготви багажа, като взе и един от чаршафите — човек никога не знае кога може да му потрябва някакъв парцал. Тъй като знаеше, че Джоейн не би я изпратил на път без припаси, девойката взе един корав самун, козия бут, няколко топки ориз и парче сирене.

Тя изтри неговото съобщение, за да остави свое. Благодаря, Джо. Приключила с приготовленията, Тиан предпазливо огледа около къщата и пое към гората. Изкачи се на едно дърво, от което се откриваше добър изглед към пътя, и зачака.

Беше ясно, ветровито утро — и вятърът се усилваше с напредването на деня, брулейки колибата. Сред клоните Тиан също бе изложена на поривите му. Тя се радваше за новите си дрехи. Не се случи нищо. По пътя преминаваха само обичайните минувачи. Пладне дойде и отмина, а Джоейн не се появяваше. Вече започнала да се притеснява, девойката отскочи до къщата, за да се подкрепи, сетне възобнови наблюдението си.

Последва още чакане. Тиан тъкмо бе решила да слезе и да отиде да потърси приятеля си, когато на пътя изникна дребен човек, крачещ тъй наперено, сякаш целият друм му принадлежи. Беше облечен в униформата на механик. Това беше противният Ниш.

Дали търсеше нея? Новините за бягството ѝ вече би трябвало да са достигнали фабриката. Нощниците, с които бе дошла, все още се намираха под леглото на Джоейн, но вече беше късно да ги прибере.

Джо все така не идваше. Тиан затича към мината, като се стараеше да оставя колкото се може по-малко следи. Входът беше пуст. Само Лекс беше вътре и отбелязваше нещо върху някаква плочка. Приведена, девойката можа да прибяга край него, взе фенер, запали го и забърза към асансьора, където влезе в кошницата и се спусна до шесто ниво.

Тя слезе и освободи спирачката. Ако преследвачите откриеха, че тя е в мината, лесно щяха да разберат на кое ниво да я търсят. Но и за това не можеше да стори нищо.

Издигнала високо фенера си, Тиан тръгна по тунела, като се молеше да намери Джо. Съществуваше възможност той да е решил да намине през фабриката, преди да се прибере — и двамата да се разминат. Потънала в тези притеснения, тя не обръщаше внимание на опасните участъци. Само каква разлика с първото ѝ идване тук.

Почти стигна. Промуши се през тясно място, направи завой. Ето и тройното разклонение. Измъчвана от абстиненцията си, тя ясно усещаше полето. Бе готова да отскубне някой кристал със зъби. Тя се затича напред, после спря. Средният проход бе изпълнен с отломки, наполовина затрупали крепежите. Таванът беше рухнал отчасти.

Тиан започна да си проправя път напред, изпълнена с ирационална надежда. Може би срутването не беше станало сега, а някъде по-рано. Тогава разлюляният ѝ фенер освети ботуш, стърчащ изпод отломките. Сърцето я прободе.

— Джо? — прошепна тя. — Джоейн?

Тиан дотича до купчината. Миньорът лежеше по корем, притиснат от една от гредите. Целият беше покрит с камъни. Девойката рухна на колене до него и го погали по бузата. Тя беше топла. От носа му се стичаше кръв.

Старецът простена тихо и гръдно. Очите му се отвориха.

— Тиан?

— Да, аз съм! — Тя стисна ръката му. — Какво стана?

— Исках да ти дам за из път… най-добрия кристал.

Девойката веднага си помисли за сияещия кристал, който бе видяла при последното им идване, онзи, затрупан много навътре. Джоейн беше разкопавал жилата директно. Десетки кристали бяха струпани край стената. Тя едва се удържаше да не се хвърли към тях — отвращаваше се от слабостта си.

— Не е трябвало да го правиш, Джо. Който и да е от тези кристали е щял да свърши работа. Впрочем как изобщо си се надявал да го достигнеш?

Очите му посочиха дълъг прът с дървени щипци в единия край, задвижвани от корда.

— Джо! — Тиан го погали по челото. — Сега ще те измъкнем.

Тя започна да отмества камъните. От тавана се отрони прахоляк.

— Спри! — изхриптя миньорът. — Мястото е нестабилно, Тиан. Нищо чудно да рухне изцяло.

— Няма да те оставя тук.

— Тиан. — Дъхът му клокочеше. — Не си чувствам краката. Гръбнакът ми е счупен. Освен това карантиите ми са премазани. Умирам.

— Не! — изпищя тя. — Няма да те оставя.

— Така е било писано да се случи. Аз съм единак, прекарал целия си живот в тези мини. Нима мислиш, че искам да стана сакат, който дори не може да си избърше задника?