Йън Ървайн - Геомант

— Искам да живееш — промълви Тиан.

— Това е жестоко. Но има нещо, което би могла да направиш за мен.

— Каквото кажеш.

— Свали колана ми. Искам да го вземеш.

— Не ти искам проклетия колан.

— Слушай ме, Тиан.

Заради отломките не беше лесно да изпълни молбата му, но Тиан в крайна сметка успя. Коланът беше дебел и тежък.

— В него има пари — прошепна той. — Достатъчно злато и сребро, за да не ти липсва нищо по време на пътуванията ти.

— Няма да ти взема златото — упорито заяви Тиан.

— Там, където отивам, злато няма да ми трябва. Нямам роднини. Слагай проклетията!

Победена от настойчивостта му, тя прокара колана около кръста си, установи, че ще ѝ трябва нова дупка, сетне започна да я пробива с върха на ножа му.

— Вземи и ножа. Хубав е.

Тиан закопча колана и окачи ножа. Това беше непоносимо. Тя започна да обикаля напред и назад по тунела. Погледът ѝ попадна върху купчината кристали, за които миньорът бе платил такава цена. Тя си избра най-добрия и го повдигна. Кристалът по никакъв начин не облекчи абстиненцията ѝ, разбира се. Първо трябваше да бъде събуден, което щеше да е много мъчителна задача без индикатора ѝ. Девойката отново приклекна до Джоейн.

— Как се чувстваш, Джо?

— И по-добре съм бил. Не бих отказал да пийна нещо.

— Имам вода…

— Не ти ща проклетата вода. По-скоро бих умрял , отколкото да пия вода.

Тиан се усмихна тъжно и потърси раницата му. Откри я подпряна на отсрещната стена. Извади манерката, повдигна главата му и доближи манерката до устата. Джо отпи.

— Още! — Той се опита да се усмихне. — Не се тревожи, няма да ме убие.

— Как може да се шегуваш за това? — Тиан обърса насълзените си очи.

— А ти как може да не се шегуваш?

Тя отново наклони манерката, този път по-продължително.

— Това е вече друго нещо — въздъхна старецът. — Винаги съм искал да си отида именно така, Тиан. Би ли донесла чука, кирката и длетото ми? Искам да са наблизо.

Девойката ги остави на земята до него.

— Двамата с вас се познаваме отдавна — продължи Джоейн. — Нека направим заедно и последната крачка. — Лявата му ръка се протегна, за да погали дръжката на кирката. — Служихте ми добре. — Очите му се затвориха. Той промърмори куплет от песен, популярна от младините му. — Още ли си тук, Тиан?

— Да — прошепна тя, едва сдържаща риданията си. — Никъде няма да ходя.

— Би ли ми дала още една глътка?

Тя наклони манерката, макар че този път Джо преглътна с мъка.

— Джо? — Тиан стисна ръката му.

— Да?

— Има ли и друг изход от мината?

— Защо?

— Търсят ме. На тръгване видях механик Ниш да върви по пътя.

Той мълча толкова дълго, че Тиан го помисли за издъхнал. Ръката му се бе вцепенила, стиснала нейната. Девойката леко раздвижи пръсти и тогава той заговори.

— Навремето имаше изход от девето ниво. Много дълъг проход, отвеждащ на юг до мината Бху-Гил. Входът му бе затрупан, макар че това беше отдавна, възможно е междувременно да е отворен отново. Ние, миньорите, сме алчна пасмина. През свободното си време вършим потайни неща.

— Това ли е единственият път?

— Единственият, който… ми е познат. Не е хубаво към една мина да има прекалено много входове. Вреди на златната руда. — Той тихо се изкикоти. — Впрочем долните нива вероятно са наводнени. Длъжко плуване, момичето ми.

Тя си припомни, че Джо и преди беше споменавал за това.

— Значи няма изход?

— Кой знае? Сред миньорите има и крадци, а крадците не са сред бъбривите.

Това не ѝ беше от голяма полза.

— Още бренди, Джо?

— Мъничко. Да си наквася езика.

Тиан отново капна в устата му. Течността се разля навън. Пръстите му погладиха дръжката на кирката, после застинаха.

— Джо! — проплака тя. Нямаше отговор. — Джо…

— Още нещо за теб — рече той с шепот, тих като въздишка. — Да ти помага по пътя.

— Вече ми даде колана си.

— Друго…

Миньорът се опита да се усмихне, но дъхът му изчезна. След едно последно потръпване тялото му застина.

Беше мъртъв. По бузите на Тиан потекоха сълзи. Бедният Джо, той се бе отнасял така добре с нея. Тиан го целуна по челото, склопи очите му и намести кирката в ръката му. Тогава нещо се отрони от другата му ръка, нещо, чието сияние се разливаше маслено.

Това беше кристалът, който бе зърнала онзи път. Кварцова бипирамида, със съвсем нежен розов цвят. В двата върха се бяха скупчили иглени кристали, по-тънки от човешки косъм. От тях се простираха други иглици, разсичащи дължината на призмите. Те почти се докосваха, но в средата на кристала имаше кухина, отчасти пълна с течност.