Йън Ървайн - Геомант

Тя продължи по пътя, докато небето не просветля на североизток. По това време краката ѝ вече замръзваха. Девойката напусна пътя и пое нагоре по склона, избягвайки онези места, на които щеше да остави следи. На върха се издигаха единствено останките от стражева кула. Мъхлясалият скелет на някакво пони им правеше компания. Тиан се разположи в подножието от другата страна. Малко вероятно беше да бъде видян огънят ѝ сред тамошните скали.

Тя все още събираше дърва, когато слънцето се появи на хоризонта и разхвърля длъгнести сенки, губещи се в мъглата. Тиан се настани край скромния си огън и изсуши „ботушите“. Бе потънала в мисли за баща си. Как ли е живял, преди да срещне майка ѝ? И при какви обстоятелства се е срещнал с нея? Надали е било обичайна транзакция в размножителната палата, в това беше убедена.

Това я накара да се замисли за родовия регистър. Защо беше нужна тъй подробна статистика, ако целта беше просто да се произведат колкото се може повече деца? И защо бе възложено ограничението за само един мъж в продължение на месец? Всичко това влизаше в противоречие с нещата, които Тиан знаеше за тези учреждения. Ами ако размножителната палата служеше за място, където биват добивани деца със специфични таланти ? Въз основа на този критерий ли е бил избран баща ѝ? Ама че ужасна мисъл!

Прекрасно усещане беше отново да увие топлите одеяла около краката си. След като зари огнището, Тиан се върна на пътя и отново пое. Мина още час. Вече наближаваше обед. Одеялата отново бяха започнали да пропускат. Тя приседна на един дънер, за да ги пренавие. Тъкмо бе приключила с единия си крак, когато я сепнаха нечии викове. Хора, изпратени да я търсят? Девойката се прикри в сянката на ствола, надявайки се, че сенките ще са достатъчни, за да я скрият.

Нещо пропука. С последното си движение бе строшила ледената кора на локва. Възмутената вода се нахвърли отгоре ѝ. Тиан мълчаливо изруга.

Не след дълго по пътя притичаха неколцина, бягащи с все сили. Тъй като идваха от насрещната посока, нямаше как да са тръгнали да търсят нея. Трябва да бяха дошли или от фабриката, или от мината. Заради мъглата не можа да разпознае никого, макар че един от тях носеше шапка на транспортен войник, а друг бе облечен в стражева униформа.

Тиан приведе глава, въпреки че беше излишно. Те тичаха, без да се оглеждат. Какво ли беше станало?

След няколко минути прецени, че вече може да излезе и продължи пътя си. Мокрите чаршафи вече бяха замръзнали. Девойката ги понатроши, приключи с обвиването на другия си крак и отново закрачи.

Друмът се виеше сред скали от ронещ се гранит, рязко се спускаше в заострена долина, пресичаше открито пространство, където от скалите бяха останали само кварцови разсипи, и се отправяше към противоположната страна на хребета. В долината пътят бе заслонен от привели се край него борове. Тиан напредваше внимателно. От каквото и да бяха бягали онези хора, то не беше далеч.

Из тези планини се навъртаха огромни мечки, десет пъти по-тежки от човек. Върлуваха и множество диви котки — от приличащия на пантера кархус до плосконосия мустакат гул. Дивите кучета също не се колебаеха да нападат самотни пътници. Но всички тези създания се срещаха рядко, особено през есента на топла година, когато се намираше по-лесна плячка от въоръжените и отмъстителни човеци.

В редки случаи из крайбрежието се срещаха и бандитски шайки, макар и не толкова нависоко в планината. Но пък металодобивната мина в последно време се бе представила особено успешно, особено откъм бяло злато и платина — неща, лесни за пренасяне и криене.

Тиан тъкмо бе излязла от гората, когато долови миризмата на кръв, разнасяна от вятъра. Източникът трябваше да се намира наблизо, иначе тя не би го усетила. Тук местността бе оголена — скорошно свлачище бе повлякло дърветата. Девойката се върна в сянката на леса и започна да се катери по склона. Когато достигна върха, тя пое надясно, следвайки хребета, докато не се озова над поляната.

През цялото това време тя внимаваше да върви срещу вятъра. Насочи се към голяма канара, като пристъпваше внимателно — върху тези оголени скали дори и едно търколило се камъче можеше да я издаде. Все пак тя се добра до камъка и започна да се промъква притисната към него, докато пред нея не се откри изглед към пътя.

Нито едно от подозренията ѝ не се оправда. Не бяха мечки или прочие скотове, не бяха и бандити. Не, беше далеч по-зле! Чисто нов кланкер, току-що напуснал фабриката, лежеше по гръб, вирнал крака във въздуха. Задната половина на машината бе смазана под огромен камък, очевидно търколен. Несъмнено превозваните от него войници бяха мъртви. Искрено се надяваше операторът да не е бил Ки-Ара. Опита се да си припомни лицето му, ала на негово място изникна ликът на младия мъж от виденията ѝ.