Йън Ървайн - Геомант

— Още нищо! — остро заяви мъжки глас. — Матис, провери в пералното. Хисо, виж килерите. Аз ще се заема с кухнята. Матроно, нека във всеки коридор да има човек. Тя все някога ще изникне и тогава ще я пипнем. Матис?

— Търся! — отвърна раздразнено някаква млада жена.

Търсенето представляваше поредица затишия, накъсвана от трополене и сгромолясване. Тиан се чудеше, дали слугата си е отишъл, или мълчаливо я изчаква да изникне от скривалището.

След един дълъг интервал последва изкънтяване. Прането се притисна над главата ѝ. Сигурно Матис се бе качила в коша. Дали щеше да извади цялото му съдържание? Стореше ли го, Тиан щеше да бъде разкрита. И щеше да ѝ се наложи да зашемети прислужницата. Би сторила всичко (без убийство), за да избяга.

Притискащата я тежест изчезна. Но Тиан продължи да стои неподвижно — дори и затрупана, движението ѝ щеше да размърда прането и прислужницата щеше да забележи. Стана по-светло, явно Матис беше доближила фенер. Занаятчията бе обгърната от пристъп на паника. Ами ако слугинята изпуснеше лампата? Мръсното пране щеше да пламне моментално.

Тиан усети как момичето се отмества в другия край на коша. Шаването се проточи сякаш цяла вечност, сетне се чу изтрополяване — прислужницата бе изскочила навън.

— Матис! — гневно се провикна матроната.

— В пералнята съм, матроно.

— Още ли се мотаеш тук? Мърла с мърла! — Звук от сочен шамар, проплакване. — Прегледа ли коша с прането?

— Да — намусено отвърна момичето.

— Всичко ли извади?

— Да — излъга Матис. — Точно го връщах обратно.

— Остави, има още сума ти стаи за претърсване. Ела. И заключи вратата след себе си.

Вратата на пералното помещение се затръшна. Щракна ключ. Тиан изчака малко, за да се убеди, че те наистина са си отишли, а не ѝ погаждат номер. След пет минути, през които не последва никакъв звук, тя прецени, че е безопасно да излезе. Изникна изсред прането бавно, като пеперуда от пашкул. Действително беше празно. Девойката се промъкна до другата врата и се зае с ключалката ѝ. Оказа се трудно. Механизмът не беше смазван от години. Един от зъбите на вилицата ѝ се счупи.

Тиан огъна друг и продължи с опитите си, но по-предпазливо — ако счупеше и този зъб, с нея щеше да е свършено. След няколко минути ключалката най-сетне щракна. От открехналата се врата нахлу леден въздух. Нощница като нейната съвсем не беше подходяща за подобно време. Трябваха ѝ топли дрехи, а също и храна. Дали щеше да намери — това вече бе друг въпрос. И от двете нужни ѝ неща я делеше заключена врата. Дали да опита да отключи и нея?

Приглушен гневен вик я убеди да не пробва. За момента трябваше да се оправя гладна. Разряза вълнено одеяло на две, сгъна парчетата и ги уви около нозете си с ивици чаршаф. Навлече осем нощници една върху друга, надявайки се, че този пласт ще компенсира слабостта на отделните си елементи.

Тя седна да търси друго одеяло, но не откри. Задоволи се с три чаршафа, които пристегна около кръста си. Един кремък, оставен на лавицата над казаните, привлече вниманието ѝ. Тиан пристегна и него в шарфа си, можеше да ѝ бъде от полза. Взе и малко прахан. Накрая излезе и се зае да заключи вратата отново — учеше се от предишните си грешки.

Това се оказа дори по-трудно от отварянето, но в крайна сметка се увенча с успех. Девойката се затича към изхода. Под краката ѝ хрущеше чакъл. Студът бе мразовит, локвите от падналия неотдавна дъжд бяха замръзнали. Облаци се бяха наслоили пред луната. Явно бе около четири сутринта.

Съмваше се около седем и половина, което значеше, че тя не разполага с много време, за да избяга от Тикси. Девойката се придържаше близо до зданието. Входът за карети беше отворен, там стояха портиерът и матроната, които разговаряха. Наблизо изчакваше карета. От ноздрите на коня излизаше пара. Купчината тор зад него също димеше. Пълзяща сред сенките, Тиан се промъкна на улицата.

А тя беше празна — дори и редките бродници, които прекарваха летните нощи под мостове и свити из чуждите прагове, бяха подирили закрила от ужаса на наближаващата зима. Тиан се отправи към западната порта, като внимаваше да не попада в кръговете светлина, които фенерите захвърляха.

Скоро край нея изтрополя карета. Приличаше на онази, спряла пред палатата. Тиан изчака преминаването ѝ, скрита зад един храст. Не бе забелязана. Кочияшът, потънал в шубата си, се взираше право пред себе си. Несъмнено мислеше само за едно, как в момента се намира между завивките си.