Йън Ървайн - Геомант

— Тогава защо ти трябва да оставаш жива? — съсна Тиан.

— Защото аз градя бъдещето!

— Само докато още можеш да имаш деца — с леден глас заяви девойката.

Марни се вцепени и рязко си пое дъх. Значи така , помисли си Тиан. Животът на Марни свършваше и тя бе ужасена.

— Съжалявам, майко.

Марни отново ѝ обърна гръб. Тази тема бе приключена.

Последва дълго мълчание, след което Тиан попита:

— Казваш, че партньорите ни биват подбрани внимателно?

— Те са първокласни представители — отвърна майка ѝ, — подбрани по качествата, които ще предадат на децата си.

— Но плащат? — не се отказваше Тиан.

— Естествено, че плащат. Откъде мислиш идва всичко това? — Марни описа дъга с ръката си.

— Благодаря ти, майко. Това беше всичко, което исках да зная.

Тиан пое към вратата, която в този миг се отвори — прислужницата носеше храната ѝ.

— Ще ям в стаята си — заяви девойката и излезе.

По пътя Тиан бе потънала в мисли за баща си. Значи той бе проявил загриженост за нея. Беше се опитал да я отнесе от това противно място. Това сгря душата ѝ.

Логично беше да заключи, че клетият човек е мъртъв. Но девойката се бе вкопчила в ирационална надежда, че той е жив, може би пленен в чужда земя. На всяка цена трябваше да узнае самоличността му и да научи неговата История. Когато самата тя имаше деца, те трябваше да знаят. На практика си беше престъпление да отглеждаш дете, незапознато с Историята на семейството си.

Тя се чудеше за качествата, които е наследила от баща си. Буквално във всяко едно отношение се отличаваше от Марни, значи трябваше да притежава голяма прилика с него. И след като майка ѝ отказваше да ѝ каже, оставаше само един начин. Трябваше отново да надникне в онази книга.

Тиан се зае да опитва сладкишите, обсипали подноса ѝ. Бяха превъзходни, макар и тежки. Освен това тя все още се чувстваше преяла. Трябваше да се махне от това място. Иначе щеше да полудее. Тиан се усмихна кисело. Или да свърша като майка си.

Девойката излезе от стаята си и пое по коридорите. Болезнено остро усещаше, че под нощницата не носи нищо. Никой не ѝ обръщаше внимание. Всички жени, които срещаше, бяха облечени по сходен начин.

Едно стълбище я отведе във фоайето с мраморни колони, където я спря възрастен мъж в червено-сива ливрея.

— Къде отиваш, Тиан Лиз-Мар?

— Излизам да напазарувам. Трябва да си купя определени неща.

— Не можеш да излизаш сама. Договорът ти още не е изтекъл.

Тя рязко се извъртя и изтича нагоре по стълбите и в стаята на майка си.

— Не ме пускат да излизам! — провикна се тя.

Марни я погледна раздразнено.

— Разбира се, че не можеш да излизаш. Така би могла да избягаш.

— Искаш да кажеш, че ще остана пленена в това гнусно място до смъртта си?

Майка ѝ сви устни.

— Разрешава ти се да излизаш на пазар веднъж месечно, придружена от прислужница. Естествено, ще трябва да носиш дискретна окова на китката.

— Завинаги?

— Докато договорът ти приключи.

— Но това са още две години.

— Старият ти договор бе изплатен при идването ти тук. Беше съставен нов — каза Марни. — Трябва да плащаш за дрехи, храна, прислужници…

— Предполагам и за оковата си?

— Всъщност да. Парите не долитат по въздуха.

— Но аз не съм искала нищо от този лукс.

— Той е неразделна част от позицията ти.

— Кога ще изплатя новия си договор? — дрезгаво попита Тиан.

— Зависи от бройката на обслужените клиенти и добитите деца. Също и колко от децата оцелеят. Някои жени успяват за пет години, други за десет или дванадесет, а…

— Дванадесет години! — девойката рухна отчаяна.

— Тиан, мила, животът тук е чудесен. Скоро и ти ще го обикнеш.

— Ако е толкова чудесен, защо трябва да бъда прикована за нечия ръка, когато излизам?

Изминаха още два дни, през които Тиан трябваше да спи, яде и да бъде обгрижвана от прислужниците. Последните се появяваха три пъти дневно, за да се захванат с ръцете, кожата и ноктите ѝ. Девойката не обръщаше внимание. Не бе спряла да мисли за баща си. Смяташе, че той е бил младеж от добро семейство. Той бе обичал новородената си дъщеря, а Марни му се беше отплатила, отпращайки го на смърт. Всеки път, когато си помислеше за това, по страните ѝ се търкулваха сълзи. По какъв начин да узнае? Нямаше кого да пита. Баба ѝ бе умряла преди девет години, а други роднини нямаше. Не я оставяха сама, така че девойката не можеше да се промъкне в кабинета на матроната.