Йън Ървайн - Геомант

Настъпи вечерта на третия ден. Тиан мълчаливо изчакваше слугините да приключат работата си над ръцете ѝ. Тя напразно се опитваше да състави някакъв план. Утре щеше да приеме първия си клиент, значи трябваше да избяга тази вечер. В никакъв случай нямаше да се отдаде някому за пари. Все още помнеше прекалено много от романтичните истории, разказвани от баба ѝ. Все още помнеше онези сънища. При тази мисъл образът на младежа изникна отново — застанал на балкона, умоляващ за помощ. Последваха и другите образи, които бе видяла в съня си.

Но дали наистина това бяха сънища? Тези видения не приличаха на породените от кристали — последните изчезваха при събуждане. А младия мъж бе видяла далеч по-ярко. Тиан помнеше всяка съзряна сцена, сякаш видяното се бе случило наистина. Той трябваше да съществува в действителност. Беше се обърнал за помощ към нея . Беше докоснал сърцето ѝ. Тиан трябваше да открие кой е. Но имаше ли начин да го стори? Чрез сънищата?

Животът ѝ на занаятчия можеше и да е свършил, ала девойката никога нямаше да работи в това противно място. Те нямаха права над нея, без значение какво казваше законът. Тя щеше да избяга и да започне нов живот, някъде далеч. Тази мисъл я прободе със страха от неизвестното. Цялото ѝ досегашно съществуване бе организирано от други. Във фабриката не ѝ се бе налагало да мисли за друго, освен за работата. И тук щеше да е същото. Но ако избягаше, как щеше да оцелее? Една бегълка не би намерила прием никъде. Наистина ли разполагаше с нужната смелост? Вече не беше сигурна.

Луната огряваше решетките на прозореца ѝ. През целия ден бяха фучали вихрушки, но вятърът се беше успокоил и сега небето бе ясно. Вече беше късно, може би минаваше десет вечерта. Но Тиан не се чувстваше уморена, беше спала цяла седмица. Как да избяга? От дочутите разговори между прислужничките беше останала с впечатлението, че работата в размножителната палата продължава до ранните часове на утрото.

Седнала до прозореца, тя прехвърляше различни варианти през ума си. Решетките бяха вложени здраво, щеше да отнеме дни, за да ги разхлаби. Щяха да са ѝ нужни пари и топли дрехи, защото зимата наближаваше. Дори по крайбрежието нощите бяха вледеняващи. Но първо трябваше да си върне занаятчийските инструменти. Те бяха най-ценното ѝ притежание. Да можеше отново да има индикатора си…

Тази мисъл бе достатъчна, за да предизвика нов пристъп на абстиненция. Лишените от индикатора си занаятчии бяха готови на най-низки дела, за да си го върнат.

Вратата на стаята ѝ се отвори. Беше матроната.

— Утре в един на обед ще се срещнеш с първия си партньор. Прислужниците ще те събудят в девет, за да закусиш. В единадесет ще те отведат в банята, за да те подготвят. Сега си лягай.

Затварянето на вратата бе съпроводено с изщракването на ключ. Тиан остана насаме с отчаянието си. Дали пристъпите на лудост щяха да я сполетят при следващата употреба на хедрон? Ами ако подобен пристъп я сполетеше навън, сред снега, когато нямаше кой да се погрижи за нея? Тя имаше бегли познания за света и как да оцелява в него. Не беше сигурна, че ще успее. Може би в крайна сметка приличаше на майка си повече, отколкото осъзнаваше?

Луната, огряла лицето ѝ, я сепна. Сърпът вървеше към набъбване. Сигурно беше минало полунощ. Тиан запали фенера и на пръсти се приближи до вратата, за да огледа ключалката. Тя бе старомодна, достатъчна, за да задържи някоя обикновена пленница, но не и занаятчия.

Като изви един от зъбите на вилицата си, Тиан отвори ключалката за минута. Коридорът беше тъмен. Само една лампа светеше в далечния му край. Девойката закрачи тихо. Трябваше да намери дрехи и обувки, но първо искаше да погледне в книгата.

Кабинетът на матроната също бе лесен за отваряне — ключалката бе почти същата. Тиан пипнешком намери фенера и го запали. Търсеният от нея регистър вече не беше на бюрото. Шкафът беше заключен, а неговата ключалка беше прекалено малка за зъба на вилицата.

Тя подири с поглед за нещо, с което да строши вратичката. Погледът ѝ светна, когато попадна на една саксия в ъгъла. В пръстта бе забита метална пръчка, около която да се увива растението. Тиан изтръгна парчето метал, пъхна единия му край и натисна. Дървото изпука и поддаде. Младата жена бързо извади книгата и трескаво започна да прелиства.

В коридора се разнесе нечий вик. Трябваше да побърза. Отделните пера бяха подредени по дата, само че Тиан не знаеше в коя година е пристигнала Марни. Почеркът на матроната бе труден за разчитане, особено на бледата светлина. Едва когато зърна познато име (Джаски), осъзна, че се намира на страницата на майка си. Джаски бе една от сестрите ѝ, четиригодишна. Девойката погледна към горната част на страницата. Нямаше име. Марни бе тук толкова отдавна, че бе обхванала няколко страници. Тиан отгърна назад, дирейки своето име. Край детайлите за раждането ѝ и първите ѝ години бе прибавена неясна бележка в полето за коментари. „Дали го притежава?“ А друг почерк бе добавил: „В момента е невъзможно да се определи. Първо трябва да бъде настанена на подходяща работа.“ За какво ставаше въпрос?