Йън Ървайн - Геомант

Странно усещане беше да бъде сама по това време. Нощта изглеждаше почти нереална. По улиците пълзеше мъгла и размиваше всички очертания — сън, може би кошмар. Суровите постройки на Тикси се сливаха в неясна форма, замъци в някаква преизподня.

Но Тиан не изпитваше страх. В Тикси престъпност нямаше, тъй като всяко лице над шест години бе ангажирано минимум по дванадесет часа дневно. Мъглата и сенките бяха нейни приятели.

Край едно разклонение тя дочу тропота на подковани ботуши. Побърза да се скрие при един плет и затаи дъха си, за да остане незабелязана от патрулиращия стражник. Личеше, че на последния службата му бе втръснала — вървеше с бавно примирение, без да се оглежда.

Внезапен повей се промъкна под слоевете ѝ одежди, докосвайки я със студ. Голите ѝ ръце вече боляха.

Тиан бързо продължи напред. Трябваше да е достигнала планинския път преди зазоряване. Превозвачите щяха да поемат още с първите лъчи на зората. Несъмнено за нея щеше да е обявена награда, което означаваше, че ще трябва да избягва срещите. Тукашните пътища не бяха много. По това време на годината бе малко вероятно да оцелее извън тях. А с такива одежди? Шансът ставаше нулев.

Девойката се добра незабелязана до западната порта. Но бе нападната от суграшица, която я измокри бързо. Подгизнаха само косата и най-горният слой от дрехите ѝ, ала импровизираните ботуши бързо се изпълниха с течен студ.

Пред самата порта я чакаше ново предизвикателство. Войник стоеше на пост точно пред входа. Нямаше как да премине незабелязана.

Тиан се бе прикрила край малък кладенец, разположен срещу откритата караулна. Макар вътре да имаше запален мангал, очевидно той не бе достатъчна защита срещу студа, защото часовоят крачеше много енергично. Това ѝ даде идея.

Движенията му бяха еднообразни. Всеки път той извървяваше петдесет крачки по пътя край стената, стъпващ яростно, обръщаше се, поемаше обратно, оглеждаше се и правеше нови петдесет крачки. И в двата случая оставаше с гръб към портата за по-малко от минута. Това време не бе достатъчно на Тиан, за да се изкатери.

Тя се нуждаеше от нещо, с което да му отвлече вниманието. Откачи кофата и я скри в сенките от другата страна на улицата. Щом пазачът започна да се отдалечава, тя притича до караулната (оплатнените ѝ крака стъпваха безшумно по калдъръма). Вътре имаше само шкаф, редица куки, две от които бяха заети с намаслени палта, и чифт ботуши. Тиан сипа жарава в джоба на едно от палтата. То започна да дими. Другата дреха тя събори, обърна мангала и понечи да се скрие обратно. Но в този момент чу как пазачът се връща. Гвоздеите в ботушите му кънтяха по камъка.

Беше се забавила прекалено. Девойката приклекна, молейки се от сърце той да не види дима или да не реши да се сгрее вътре. В противен случай с нея беше свършено.

Стъпките спряха. Тиан се подготви да се брани, макар че беше безнадеждно. Затаи дъх. Тишина.

И крачките отново се разнесоха, кънтейки все по-тихо. Тиан раздуха разпилените въглени и непромокаемият плат пламна. Тя се стрелна навън, скри се в сенките, сетне издаде звук, наподобяващ котешко изреваване.

Пазачът спря, огледа се, продължи. Докато стигне до края на маршрута си и поеме обратно, пламъците вече се издигаха до тавана. Проклинайки мнимата котка, той се затича към кладенеца.

Ругатните, които оповестиха провала му да открие кофата, биха накарали и мъртъвците в гробището отвъд стената да се изчервят от срам. Часовоят отърча към първата попаднала му къща и започна да блъска с юмрук по вратата ѝ.

— Пожар! Пожар! Дайте ми кофа!

Тиан се стрелна към вратата, повдигна резето, опря го на скобата, след като се промуши навън, и дръпна портата след себе си. Резето изтрака и отново заключи.

Най-сетне озовала се извън града, тя се затича по пътя, водещ към завода, и не спря, докато не остави зад себе си първия завой. Останала без дъх, тя седна на един леден камък и заплака от радост. Очертанията на луната личаха неясни през скрежестите облаци мъгла. Дърветата почти не се виждаха. Падаща звезда си проправи огнен път сред небето, преди да се разпръсне на ярки късчета, изчезнали бързо. Звездата бе посочила запад. Дали това бе някаква поличба?

Знаейки, че мъките ѝ тепърва започват, Тиан поднови пътя си.

Луната се беше скрила зад планините. Зората все още не настъпваше. Звездите, макар и видими сред мъглата, излъчваха само толкова светлина, колкото да отнемат правото за обявяване на непрогледен мрак. Тиан крачеше по пътя, напътствана единствено от инстинктите си. Умираше от студ заради ледната влага, която бяха попили дрехите ѝ. Единият ѝ „ботуш“ почти се беше разкъсал.