Йън Ървайн - Геомант

— Ако врагът може да открива местоположението на кланкерите ни по излъчването на контролерите — замислено поде Тиан, — бихме могли да създадем някакъв щит, който да абсорбира аурата.

— Щит? — съмнително повтори Ги-Хад. — Възможно ли е да се изработи нещо подобно?

— Може и да е. Имам идея, която бих искала да изпробвам, сър.

— Много добре. Временно преустанови останалите си проекти. Задели не повече от два дни за работа над този проект, после се яви при мен на доклад. Ти какви предложения имаш, братовчедке?

— И аз си мислех за същото.

— Отлично — заяви отговорникът. — Кога ще мога да видя резултати?

Иризис изглеждаше втрещена, но се опомни бързо.

— Ще ми е нужен около ден. Или два. — И като хвърли към Тиан поглед на чиста омраза, младата жена излезе.

Ги-Хад също тръгна към вратата, но на прага се спря и отново се обърна към Тиан.

— Повреденият хедрон и индикаторът ти носят следи от предателя. Няма ли някакъв начин, по който да определиш самоличността му?

— Не и без нов индикатор.

— Имаш ли нещо против аз да ги взема? В случай, че намерим човек, който може да го стори?

— Вече не са ми полезни.

Ги-Хад уви доказателствата в кърпа. Тиан го съпроводи с поглед и изхлипа, когато той излезе. Тъй като вече не можеше да мисли трезво, реши да се прибере в стаята си. Този път взе сферата, шлема и кристала със себе си и заключи вратата на работилницата.

Два часа по-късно тя още се измъчваше в размисъл. По какъв начин врагът откриваше хедроните? Може би лиринксите разполагаха с допълнителни сетива. Тиан нямаше представа. А как щеше да открие отговора, след като не разполагаше с индикатор?

Загубата му ѝ причиняваше и умствена, и физическа болка. Абстиненцията тепърва щеше да се влошава. Трябваше да си намери нов индикатор колкото се може по-бързо. Очакваха я седмици мъка.

Унасящата се Тиан установи, че в още по-голяма степен жаднее за сияещия кристал, който бе зърнала в мината. Как само го искаше…

Помощ! Моля те, помогни ми!

Писъкът звучеше в главата ѝ, звук на чист ужас.

Около себе си Тиан виждаше единствено дим и жълти серисти пари, щипещи ноздрите ѝ. Сигурно заводът се беше подпалил! В мрака тя опипа за дрехите си, но пръстите ѝ докосваха единствено някаква папратова растителност. Кракът ѝ се закачи в някакъв щръкнал корен и тя рухна на земята.

Нещо ярко и нажежено разсече небето, нещо с неправилна форма, което бучеше, докато се превърташе около оста си. То се разби в земята, а ударната вълна хласна Тиан. Растителността поде пламъка, а вятърът го тласна към нея.

Тиан затича. Остри листа разсичаха голите ѝ бедра. Клонки се гърчеха между глезените ѝ. Неспирно, отново, тя падаше. При поредното рухване жената просто остана да лежи, бързо догонвана от пламъците. Тя изпищя.

Събуди се върху леглото си и ѝ беше необходимо дълго време да осъзнае, че не бива изгаряна жива. Потърси фенера. Тромаво започна да драска с огнивото, дори и след като фитилът запали. Всичко в стаята изглеждаше нормално.

Струваше ѝ се, че някой е стегнал слепоочията ѝ в менгеме. Тя зарови пръст в бурканчето с мехлем и намаза челото си.

По вратата ѝ закънтяха удари.

— Какво става вътре?

Тиан се омота с чаршафа и отиде да отвори. Около половин дузина от колегите ѝ стояха отвън.

— Съжалявам — рече тя. — Имах кошмари. Сигурно е от преработването. Вече съм добре.

Мърморейки, те се върнаха по леглата си. Тиан отново се заключи и си легна. Кристалният сън я споходи още преди да се е дозавила. Този път тя се намираше на остров насред широка река. Зад нея се издигаше беседка със седем колони и с покрив от кована мед.

Тя тъкмо посягаше към кошница с плодове, когато откъм водата долетя взрив. Вдигна се пара, реката закипя. Тиан надуши варена риба. Пенестите струи облизваха бреговете на островчето.

Водата започна да се отдръпва. Тиан си отдъхна, но в този момент дочу някакъв вцепеняващ звук, донесен от течението и последван от прилив жежък въздух. Внезапно отвъд завоя на реката изникна вълна лава — червената течна жестокост разграждаше всичко по пътя си. И нищо не бе в състояние да я спре.

Тиан паникьосано се затича из островчето. Заобикаляше я вряща вода. Нямаше къде да иде. Тя се сви, загледана в струящата към нея лава.

— Помощ! — провикна се напразно тя.

Помощ! — повтори красивото лице на младежа от балкона, когото бе видяла в съня си. Той гледаше към нея, сепнат, а тъжно-сладостната му усмивка накара Тиан да се насълзи. Мъжът протегна ръце. Той е загрижен за мен , осъзна удивено девойката. Тя понечи да се затича, но младият мъж бе отнесен от потока лава.