Йън Ървайн - Геомант

Части от скалния таван, обгърнати от пукнатини, изглеждаха готови за рухване. Тиан затвори очи и моментално зърна последния образ от снощния сън — зърна красивия млад мъж на балкона, изригващи вулкани, стелеща се пепел.

Девойката рязко отвори очи. Образът изчезна.

— Добре ли си?

— Да — замаяно отвърна тя. Отново повдигна подпората си. Направиха две крачки, отпочинаха, после напреднаха още една.

— Сега направи половин стъпка наляво, Тиан.

Най-сетне бяха готови.

— Сега идва трудната част — каза той. — Бавно издигаме подпорите във вертикална позиция, за да приближим гредата към тавана. Когато я позиционираме, аз ще застопоря. Това е. Сега внимавай. Ти започни, аз ще изравнявам.

Тиан започна да изправя подпората си. Бавно, много бавно. Върхът започна да се изплъзва и тя го подпря с рамото си.

— Спокойно, не бързай — рече Джоейн. — Имаме време.

Отново повдигане, още едно.

— Продължавай така — напъти миньорът.

Продължаваха. Вече половината подпора се намираше над рамото ѝ и за Тиан ставаше по-трудно да я удържа. Върхът отново се залюля. Занаятчията се помъчи да спре движението с тежестта си, само че основата попадна на някакво камъче и се хлъзна в ръцете ѝ. Гредата започна да се изплъзва.

— Тласни рязко нагоре! — кресна Джоейн, но вече беше прекалено късно.

Тиан захвърли подпората и приклекна, свила ръце над главата си. Гредата се стовари върху пода с трясък. Подпората ѝ се блъсна в стената. Джоейн остана на място, хванал своята подпора, загледан в тавана.

По гърба на девойката се посипа прах. Парче гранит падна и отскочи от гредата. Занаятчията задъхано се изправи.

— Извинявай, Джоейн.

— Не, вината е моя. Идеята не беше особено добра.

— Нека пробваме отново. Още един опит.

— Сигурна ли си?

— Така мисля.

Вторият опит бе по-труден от първия, макар че това не изглеждаше възможно. Тиан усещаше изгаряща болка в кръста си, а ръцете ѝ трепереха от слабост. Само че вече знаеше как да балансира гредата и с какви движения да я удържа на мястото ѝ. Този път успяха да я издигнат почти до тавана.

— Последната част винаги е най-трудна — рече Джо.

— Готова съм. — Трябваше да успее този път. Нямаше да е в състояние да издържи трети опит. Тя продължи да издига подпората си, докато последната не зае почти перпендикулярно на пода положение. И тогава подпората се залюля.

Джоейн тласна нагоре откъм своята страна, с което притисна носещата греда към тавана. Позволи на Тиан да овладее подпората си и също да я фиксира. Успяха!

— Не пускай още — каза миньорът. Той мушна клин под своята подпора и го укрепи с ботуша си. Стори същото и от нейната страна, разклати подпората. Тя не помръдна. — Готово.

Тиан не можеше да стои права. Тя се отдръпна до стената, отпусна буза върху студената земя и се загледа как Джоейн вбива клиновете още по-дълбоко с чука си.

Миньорът се настани до нея, а занаятчията започна да изважда треските от дланите си.

— Това ще удържи едно малко срутване — рече Джо.

— Но не и голямо?

Джоейн огледа крепежа.

— Не, но пък ще са ми нужни само няколко минути, за да взема кристала. — Той ѝ предложи манерката си, пълна с ферментирала ряпа.

Този път тя отпи глътка. Течността бе отвратителна на вкус, но пък я сгря приятно. Тиан се почувства по-добре, макар да нямаше намерение да отпива повторно.

Джоейн отново се беше загледал в кристалната жила.

— Ела да си избереш.

Той сключи ръце, за да може приятелката му да стъпи върху тях.

— Джо, това са най-красивите кристали, които някога съм виждала. Излъчването им също е силно — по-силно дори и от онзи кристал, който ми даде предишния път. — Тиан се захласваше ту по един, ту по друг камък. Ако беше донесла индикатора си, щеше да ги изпробва, да види кой е най-подходящият. Дори усети жилването на абстиненция. — Но кои от тях са добри, Джоейн? Няма смисъл да си избера един и после да се окаже, че съм си взела обикновен кристал.

— Мисля, че всички те са подходящи. Поогледах ги, когато укрепвах тунела.

— Искаш да кажеш…?

— Да. Тази жила струва колкото цялата останала мина.

Невъобразимо богатство. Един от тези кристали щеше да ѝ бъде достатъчен, за да може тя да се откупи десетократно. Тиан се повдигна малко по-високо, надявайки се да открие съвършено съвършенство.

— Джо!

— Да?

— Тази жила се простира много далеч и цялата е покрита с кристали. Трябва да има стотици. — Тя се загледа удивено. — Може би хиляди!