Йън Ървайн - Геомант

Не би могъл да се разтроши толкова при обикновено падане. Трябва да е бил захвърлен или запратен с удар! Тиан трескаво го повдигна и с нарастваща тревога го обърна, за да погледне кристала. Опасенията ѝ се потвърдиха: веднага забеляза разцепващата пукнатината. От една точка на повърхността му плъзваха пукнатини, сякаш мястото е било ударено с чук.

Тя постави шлема на главата си, макар предварително да знаеше резултата. Така се и оказа. Той беше безполезен. Кристалът беше разрушен.

След като докладва на Ги-Хад за случилото се (който с рев призова надзирател Грист), Тиан се върна в работилницата. Имаше само едно решение, колкото и да не ѝ се искаше да прибягва до него. Трябваше да помоли стария Джо да ѝ намери нов кристал.

Но не ѝ се искаше да го безпокои. Тиан дори започна да обмисля идеята сама да слезе до шестото ниво, но това щеше да е безотговорно. Джоейн щеше да побеснее. Пък и ако ѝ се случеше нещо? Не, глупаво щеше да е да се излага на подобен риск.

Тя намери миньора на пето ниво, на мястото, където бе работил и миналата седмица. Той изглеждаше зарадван от посещението ѝ, дори и след като изслуша неохотния ѝ разказ за случилото се. Тя му показа повредения кристал.

— Предполагах, че ще ни се наложи да се спуснем отново. — Той ѝ подаде обеда си.

Тиан си взе една от пирожките с месо. Беше много вкусна, макар и люта. По челото ѝ изби пот.

— Не ми се щеше да те безпокоя.

— Защо?

— Мразя да моля хората за услуги.

— Надявам се не си обмисляла да слизаш долу сама — рече той и впери остър поглед в нея.

Занаятчията сведе очи към ботушите си. Поне можа да види, че една от връзките ѝ се е развързала.

— Това е моята работа, Тиан. Моят живот. И сто пъти да ми се наложи да сляза до шесто ниво, ще го сторя с радост. Особено за теб.

Не ѝ хрумваше подходящ отговор.

— Пък и вчера малко поукрепих — продължи той. — Не много, само няколко греди и подпори, но пак ще е по-стабилно от преди.

Миньорът очерта делото си на пода с помощта на острието на ножа.

— Искаш ли да дойдеш?

— Защо не.

Този път посещението им не изглеждаше толкова обречено. В пещерата Тиан се задържаше назад, докато Джоейн измери височината на тавана с рулетка. После той измери подпорите, скъси една с педя, друга с един пръст.

— Сега започва най-опасното. Ако си вярваща, кажи си молитвите.

Тиан не беше, но се помоли въпреки това.

— Ето какво ще направим — рече миньорът. — Ще задържим всяка от подпорите под ъгъл, ето така. — И той показа. — После ще поставим дървената греда над тях, точно пред жилата, и ще изправим подпорите, така че гредата да притисне тавана. Достатъчно здраво, за да го поддържа, но не толкова, че да предизвика срутването му, разбира се. — Той се ухили.

— Разбира се.

Тиан се приведе, за да повдигне една от подпорите, дебела почти колкото талията ѝ. Сумтейки, тя успя да я издигне до височината на рамото си. Подпората бе изработена от тежко дърво, не бор, а някаква непозната вълнеста дървесина със специфична миризма на мокри чорапи.

— Подпри я на стената — напъти Джоейн. Самият той стори същото с подпората си. — Тежички са. Почини си.

Двамата повдигнаха носещата греда, която бе дори по-тежка, и я положиха върху подпорите.

— Готова ли си? — попита миньорът. — Ще бъде адски мръсна работа.

Да отделят подпорите от стената беше лесно. Убийствено трудното беше да задържат гредата. Дървото болезнено се вбиваше в рамото ѝ, а в пръстите ѝ потъваха тресчици. Но това беше нищо в сравнение с агонията от повдигането на подпора и греда и пренасянето им. Една стъпка я изтощаваше; две изсмукваха живота от костите ѝ; три караха всяко мускулче в тялото ѝ да реве от болка.

— Опри я отново! — рече Джоейн, който не изглеждаше затруднен от товара си. Несъмнено беше свикнал. — Бих довел няколко работници, но те си имат семейства, а това ниво е забранено.

— Мисля, че ще се справя — задъхано рече Тиан. — Просто не съм свикнала да нося подобни тежести.

— Ще вървим стъпка подир стъпка. Щом започнеш да усещаш болка, опираш подпората си.

Тя се усмихна немощно. Болката я заливаше още в мига, в който обвиеше ръце около дървото. След две крачки крайниците ѝ започнаха да се тресат. Тиан побърза да спре.

Нова крачка. Вече наближаваха напуканата зона. Гредата се олюля. Занаятчията отново спря, очаквайки дървото да се стовари върху главата ѝ. Ръката на Джоейн се стрелна нагоре и овладя гредата.