Йън Ървайн - Геомант

Този път ѝ се присъни непознат свят, мрачна земя, осветена от огромна оранжева луна, която не беше земната. Черна трева се извиваше под съсъка на вятъра. Мазни блата петняха пейзажа, а сред тях надничаха сини, черни и лилави цветя, леко светещи сред мрака.

Тиан беше застанала на балкон и бе загледана в лъскавите като стъкло планини, бодящи на запад. Чувстваше как сърцето ѝ блъска силно в гръдния кош, а кожата ѝ е настръхнала. Пръстите ѝ стискаха парапета до болка. Зъбите ѝ също бяха стиснати. Чувстваше как те скърцат. Защо беше толкова изплашена?

Тих грохот се зароди в тишината, наподобяващ гръм, но някак по-земен. Звуковите вълни се предаваха през твърдта. Вятърът разнасяше мъгла край лицето ѝ, ала тази мъгла миришеше на сяра. Очите ѝ се насълзиха.

Тя обърса сълзите си. Продължаваше да гледа назъбената планинска верига. Осъзна, че очаква нещо да се случи. Започна да брои ударите на сърцето си: един, два, три, четири, пет, шест, седем, осем, девет, десет. И обратно. Все още броеше, когато я прекъсна огромна експлозия в средата на планината, блясък, който освети небето. Жълти сияещи кълба изхвърчаха във въздуха, за да променят цвета си по време на параболата — оранжев, сетне червен.

Още експлозии осветиха изригващите облаци. А облаците се издигаха все по-високо, за да образуват форми, приличащи на стиснати юмруци, наковални, гъби. Мълнии раздираха мъглите. Нямаше гръмотевици, никакъв звук. Само вятърът продължаваше да съска сред и над тревата.

Експлозиите се разгърнаха по планината, по хоризонта. Изглеждаше, че целият този свят се разпада, изливащ върху себе си стомашните сокове от сърцевината си в опит да се самопогълне. Облаците станаха толкова гъсти, че огнените кълба вече почти не се виждаха. По склона на планината започна да се стича сияние, червена гъстота по ръба на гърне. Последваха още огнени ивици. Цялата планина се оказа прорязана от тях. Тиан усети нов пристъп на страх.

Лавата заливаше всичко, избликваше от всеки връх, стичаше се към нея. Напредъкът ѝ бе неумолим. Възнамеряваше да залее целия свят.

Сега гледната ѝ точка се промени. Тиан се загледа в тялото, стоящо на балкона. Осъзна, че то изобщо не принадлежи на нея, а на млад, красив мъж, висок, с широки плещи, с лъскава тъмнокафява коса, добре оформена брадичка и красиви устни. Той ѝ напомняше за принцовете от приказките.

Пронизващият страх, който тя бе чувствала, по външни признаци принадлежеше нему. Тиан знаеше, че ленивите потоци лава, стичащи се по склоновете, предвещават гибелта на младия мъж. Той разпери ръце и отчаяно се огледа, дирещ да зърне някого в мрака. Помогни! Тя видя как устните му оформят думите. Моля те, помогни ми!

Звукът не можа да я достигне, изпреварен от оглушителен рев и грохот, съответстващи на разпада на света. Мощен вихрен прилив блъсна тревата, пръснатите дървета, младежа на балкона. Той погледна право в нея и застина. Умоляващата усмивка сви сърцето ѝ. Тиан се усмихна в отговор, мъжът отново призова за помощ. Балконът и стоящият на него човек изчезнаха, ответи. Земята се разтърси, отхвърляйки и Тиан. Тя се сепна.

По-късно същата нощ тя сънува, че младият мъж лежи до нея. Тези съновидения я измъчваха с еротичната си чувственост. Но въпреки това тя не искаше да спират.

Тиан се събуди с главоболие и слаб спомен за съня — експлозиите, миризмата на сяра, лудешкият вихър. Помнеше удивителното лице и виковете на младия мъж. Странно! Сякаш бе умолявал за помощ именно нея. Но нямаше смисъл да обръща подобно внимание на хаотичните образи, породени от употребата на хедрони. Тя скочи от леглото и забърза към работното си място.

Първите опити с устройството минаха добре. Тиан започваше да разчита историята на кристала. Струваше ѝ се, че писмената, разказващи за претърпяното от него, са съхранени в слоеве светлина. Кристалът се отличаваше с някакво горещо излъчване, а това беше странно. Обичайно хедроните пораждаха впечатлението за хладина. Но до този момент не бе разбрала причината за случилото се.

Към средата на утрото главата ѝ започна да пулсира болезнено. От този момент състоянието ѝ започна да се влошава стремглаво. Пламтежът на кристала се пренесе върху мозъка ѝ. Не биваше да се напряга толкова. Антрацизмът е ужасна орис…

Тиан излезе, събра парчетата кристал, които пробно бе разпръснала из фабриката, и ги подреди върху масата в работилницата си. Отново си сложи шлема, само че пробождаща болка я накара да го свали. Беше все така приведена над плота, отпуснала глава в ръцете си, когато дойде Ги-Хад, придружаван от надзирател Грист.