Йън Ървайн - Геомант

— Тогава как се озова във фабриката? — Джоейн отпи нова глътка от чашата си и се отпусна на стола.

— Последният тест включваше кристали, предполагам са били различни хедрони. Поне някои от тях, а другите трябва да са били фалшиви. Поставиха един в ръката ми, тъмнозелен, после ми вързаха очите и ме накараха да опиша какво виждам. — Тя замълча, за да надигне чашата си.

— И какво видя?

— Не видях нищо. Сметнах, че съм се провалила отново. Някой взе кристала от ръката ми и постави друг. Съсредоточих се, но нямах представа какво трябва да видя.

Джоейн беше отпуснал глава на стената, затворил очи. Тиан продължи.

— Тогава ми дадоха трети кристал. Той беше много студен. Понечих да кажа, че и у него не виждам нищо, когато някаква розова вълна трепна в съзнанието ми. Трябва да съм извикала в старанието си да я видя отново, защото нечий глас настойчиво ме запита какво съм видяла.

— Кристалът се стопли в ръката ми. Внезапно изпитах усещането, че наблюдавам отвисоко езеро, върху което е разляно масло. Времето сякаш спря, когато се загледах в последователностите. Имаше цветни слоеве, подвижни, които се разместваха и се сливаха. На места те се завъртаха като оттичаща се вода, за да изникнат отново от нищото и отново да се слеят. Беше толкова красиво! И тогава всичко изчезна — екзаминаторите бяха взели кристала. Оказа се, че съм го използвала в продължение на час!

— Трескаво започнах да се оглеждам за него. Трябваше да го взема обратно. Пищях, ритах — нещо, което не бях вършила никога през живота си. За пръв път изпитах абстиненция. Единствено кристалът имаше значение за мен.

— Казах им какво съм видяла, а на тях очите им блеснаха от вълнение. Исках да подържа и останалите кристали, но те си ги прибраха и ме пратиха обратно при майка ми. След няколко седмици договорът бе изготвен и аз бях изпратена във фабриката. Марни беше побесняла. Тя ми беше подготвяла друга съдба, такава, която да ѝ донесе далеч по-голяма полза, само че екзаминаторите вече бяха взели решението си.

— Да започнеш да изработваш контролери?

— Да, макар че през първите две години само метях и почиствах. Вече не бях умничката Тиан, а мърлата от плодилнята. В известен смисъл все още съм дете. Така и не успях да си намеря приятели тук.

— Котката, която ходеше, където си ще — промърмори Джо. — Ти си прекалено различна, Тиан.

— Какво?

— Създаваш впечатлението, че не се нуждаеш от никого. Хората, с които работиш, вероятно намират тази самостойност за отблъскваща.

— Предполагам желая… различни неща. Както и да е, майстор Баркъс положи начало на чиракуването ми, когато станах на осем. Тогава се почувствах наистина безполезна. Всички останали бяха така сръчни, а моите пръсти сякаш бяха от кашкавал. Цяла вечност ми беше необходима, преди да усвоя и най-простите манипулации.

— И ти какво направи? — попита миньорът, като се поусмихна, сякаш предварително знаеше отговора. Пък може и така да беше — голяма суматоха бе възникнала в онова време.

— Не можех да спра да мисля за кристала и онова, което бях видяла в него. Отчаяно го исках. В занаятчийските работилници изобилстваше от хедрони, само че на мен не ми беше разрешено да докосвам кристалите. И не само на мен. Преди да са навършили дванадесет, на чираците не се позволява да работят с хедрон. Ровех се из кристалните отломки, но те бяха парчета от още несъбудени кристали и бяха безполезни.

— Един ден, няколко месеца след началото на чиракуването ми, намерих парче хедрон, изхвърлено по погрешка. По онова време бях се отказала, така че просто изхвърлях на боклука кофата с кристали. И тогава усетих цветния блясък.

— Отне ми часове да намеря въпросното парченце сред тази купчина, но щом пръстите ми го докоснаха, видях. Зърнах неща, които никой друг не можеше да види, красиви цветове и подредби, вплетени в неспирно движение. Не разбирах нищо от тях, затова започнах да се промъквам на лекциите на майстор Баркъс. Убедена съм, че той знаеше. Нито веднъж не се издаде, но понякога прекъсваше обясненията си за поредната абстрактна теория, за да изрече тъй елементарни напътствия, че обучаемите се почесваха по главите и си мислеха, че наставникът им започва да изкуфява. Така можах да науча доста неща.

— Какво научи?

— Разбрах за какво са нужни хедроните. Вманиачих се. Кристалът ми се превърна в мой най-близък приятел. Държах го по цял ден. И цяла нощ. Научих се как да разчитам променящото се поле около тукашния възел. Деветгодишна нарисувах поредица картини, показващи как се изменя то в продължение на месец. Полето не беше произволно, както бяха смятали досега. Съществуваше последователност, макар че никой не бе могъл да види полето достатъчно ясно, за да я разкрие.