Йън Ървайн - Геомант

— Изтичах да занеса рисунките си на майстора… — Тиан замълча и леко потръпна. — Нахълтах право на съвещание, на което присъстваха предишният отговорник и един перквизитор!

Джоейн се закиска.

— Настъпи пълна тишина, после перквизиторът взе рисунките ми и ги окачи на стената. Стаята бе запечатана, на вратата поставиха пазач, а аз бях разпитана от най-строгия възрастен мъж, когото до момента бях срещала. Откъде съм била взела картините? Бях ужасена, че той ще нареди да ме бият. Той действително го стори, ала това не беше най-лошото, което можа да ми причини. Той ми взе хедрона. Месеци наред не се бях разделяла с кристала си и абстиненцията беше покъртителна. Мислех, че ще умра. Четири дни имах треска.

— Перквизиторът не можеше да повярва, че сама съм нанесла схематиките на полето, не и докато лично не разпита и последния занаятчия и оператор на фабриката. Бях направила карта, по-добра от армейската. Това беше безценна информация, особено за врага.

— Когато му казах, че мога да влияя върху последователността на полето, перквизиторът замълча и ме погледна много внимателно. Именно по такъв начин гадателите извличат сила, това е строго пазена тайна. Той се страхуваше, че с детинската си несъобразителност ще издам нещо. Също така се притесняваше, че може несъзнателно да изтегля енергия и да убия някого — или себе си. Перквизиторът бе в състояние да стори само едно.

— Същинската ми подготовка започна същия ден, три години предсрочно. Впрочем свършекът далеч не беше предсрочен. Баркъс веднага ме накара да работя с хедрони, но талантът ми с нищо не облекчаваше нещата. Е, лесно ми беше да работя с кристалите, но само толкова. Същински кошмар беше да се науча да изработвам дребните части на контролера. В механичните дейности се справях най-зле от всички. Стараех се изключително силно, но не изглеждаше да има полза.

— Само че накрая си усвоила умението — отбеляза Джоейн.

— Да. Моите контролери не стават красиви като онези на Иризис, но работят по-добре. — Тя се приведе, за да вдъхне миризмата на есенните минзухари. — Останалата част от обучението беше също толкова мъчителна.

Джо я изчакваше да продължи.

— Лесно е да виждаш през хедрон. Но да настроиш проклетия контролер към хедрона, а после и към полето — това беше най-трудното нещо, което съм правила.

Миньорът отпи и леко примлясна с устни.

— Лек привкус на плесен.

— Съжалявам — веднага рече тя. — Не…

— Кората си е такава, Тиан, вината не е твоя. Продължи.

— Като ученици не ни се полагаха собствени хедрони. Трябваше да използваме онези, изработени за обучение още преди години. Те никога не съвпадаха. Освен това ми се случваше да долавям странни екоти от множеството различни воли, които ги бяха използвали по всевъзможни начини, някои от които не особено уместни. Пък и като цяло самите кристали си бяха дефектни.

— Никой не би дал хубави кристали на чираците — вметна Джоейн. — Чиста загуба.

— Несъмнено. — Тиан се изправи, приближи се до портичката и се загледа в гората.

— Беше започнала да говориш за настройването на контролера — подкани я той след малко.

Занаятчията се сепна.

— Да. Почти всички хедрони имат определени недостатъци, така че десетките части на контролера трябва да бъдат съобразени с тях. Понякога нямаш представа как. Ако някой от елементите бъде прекалено изместен, всичко отива на вятъра. И тогава ти е нужен цял ден само за да се върнеш в изходна позиция, даже и ако вече ти е ясно къде е била грешката. Само че чиракът никога не знае къде е. А боят определено не помагаше.

— Нямах представа, че Баркъс бие учениците си — свъси се Джоейн.

— Той беше много мил старец. Става дума за по-големите чираци. Те ме презираха. Но това беше отдавна. Трудно ми беше да се науча, но след като веднъж усвоих нещата, вече почти не ми се налагаше да мисля, докато извършвам съответните манипулации. Още по-лесно стана, когато си изработих собствен индикатор, тогава направо се родих. Внезапно можех идеално да виждам полето. Сякаш…

— Сякаш си се сдобила със собствен чифт очила, вместо да използваш чужди — предложи Джо.

— Точно. Не зная какво бих правила без индикатора си. — Тиан притисна ръка под шията си, където обикновено висеше медальонът, и се сети, че го е оставила на тезгяха си. Почувства безпокойство. Но пък никой нямаше да се осмели да го докосне.

— Май трябва да вървим. — Джоейн видя дъното на чашата си.

Занаятчията не помръдна.