Йън Ървайн - Геомант

— Притеснена съм, Джо. Иризис се опитва да си припише заслугите за добрата ми работа и приписва на мен всичко, което се обърква. Мрази ме, защото аз съм по-добра от нея. Страхува се, че аз ще получа майсторската степен. Само защото чичо ѝ преди е заемал тази длъжност…

— А също баща ѝ и дядо ѝ. Мнозина считат потеклото за право.

— Аз обаче не съм от тях. Особено след като нямам баща.

— Липсващото откъм потекло ти компенсираш с пот и ум. Да вървим в мината и да видим какво ще открием.

Двамата достигнаха отвора за пето ниво, но Джоейн продължи да отпуска кошницата надолу.

— Мислех, че шесто ниво е затворено — рече Тиан, когато спряха на едноименното.

— Така е.

— Не е ли опасно?

— Определени места действително са. За щастие зная точно кои.

Девойката погледна надолу. Шахтата продължаваше сред мрак.

— Какво има под нас?

— Седмо, осмо и девето ниво. Никога не отивай там.

— Камъкът се рони навсякъде?

— Не само това, някои места са и наводнени. Което е жалко, защото там има много руда — много плодовити жили.

— А кристал?

— Не зная дали тамошните са добри. Не съм бил тук, когато са добивали от тези нива. А по онова време никой не се е интересувал от кристали. Поне не и тук. Струпвали са ги на купчини, които са оставали забравени, освен ако някой по-лъскав кристал не се е харесвал някому.

— Може би трябва да потърся там?

— Няма смисъл. Вече слизах — когато Баркъс за пръв път ме прати да търся кристали. Нищо не усетих. Може би само прясно извадените кристали са от полза.

— Чудя се дали проблемът не се крие именно в това? — замислено рече Тиан. — Може би операторите са оставили контролерите на слънце. Последните кристали бяха изключително чувствителни към светлината му.

— Възможно. А може да се дължи на горещина, мраз или влага. Идваш ли?

Тунелът се виеше ту на една страна, ту на друга, следвайки пластовете руда. Често се натъкваха на слепи разклони, където залежите бяха изчерпани или изникваха пластове глина. След известно време пред двамата се изправи купчина натрошени камъни. Джоейн я огледа внимателно, повдигайки фенера си високо, за да погледне към тавана.

— Виждаш ли пукнатините? Точно тук преминава древен разлом. Само няколко пласта кварц удържат всичко.

Погледът ѝ проследи загрубелия му пръст. Таванът бе покрит с мрежа цепнатини. Друга, по-голяма пукнатина, се виеше по страничната стена на тунела и изчезваше в мрака.

— Ами ако…?

— Ако ни завари срутване, ще умрем! Ако падне зад нас, вероятно ще можем да отместим достатъчно отломки, за да пропълзим към изхода. Зависи от срутването. Все още ли искаш да продължим?

— Можем ли да намерим нужния кристал другаде?

— Не и бързо. — Възрастният миньор повдигна вежда, вече съумяла да се изцапа със скален прах.

— Ще правя всичко, което кажеш.

— Тук е пълно с кости на миньори, които са смятали, че тунелът ще удържи. Но смятам, че този проход за момента го бива. Ще вървим внимателно. И тихо. Следвай ме на десет крачки, така че ако раздвижа нещо…

Тиан потръпна. Вече можеше да си представи как таванът зейва над главата ѝ. Джоейн я потупа по рамото.

— Започнах да пълзя из мините, когато бях на осем. Човек се сдобива с усет към опасностите, стига да остане жив достатъчно дълго, за да го развие.

Тя пое на оказаното разстояние след него, поглеждаща нервно пукнатините сред камъка. По врата ѝ се стичаха песъчинки. Вървяха дълго, преди да достигнат крайната цел. Минаха през още няколко нестабилни зони, преди Джоейн да спре на мястото, където тунелът свършваше сред три задънени прохода — три ампутирани пръста.

— Ето! — Миньорът посочи с длетото си.

Тиан повдигна фенера си. Огромна жила, куха в средата, разсичаше средния проход. Тя изобилстваше от кристали, повечето големи колкото човешки юмрук, други по-едри. Бяха по-съвършени от всички, които бе съзирала досега. Освен това занаятчията усещаше нещо — полето. Искаше ѝ се да си беше взела индикатора, за да може да го усети по-ясно. Ако затвореше очи, почти можеше да види познати цветни струи, багрени нишки на мъгла, които се придвижваха из трите измерения. Трябваше да има тези кристали. Тиан се стрелна напред.

Джоейн успя да я улови за яката.

— Чакай!

Тя едва не рухна заради внезапното спиране. Разтри врата си, болезнено зачервен от яката. Джо ѝ помогна да запази равновесието си.

— Извинявай. Не исках да те нараня, но там е опасно.

Покривът над жилата бе разкъсан от няколко вписани една в друга пукнатини. Формата им бегло напомняше паяжина.