Йън Ървайн - Геомант

Катастрофата го сполетя на шестнадесетата му година. Срещата с екзаминаторите бе последвана от кратко съвещание, след което родителите му го бяха изпратили отвъд планините, за да стане механик в тази забравена от боговете фабрика. Ниш бе покрусен. Дори не му хрумваше, че това преместване може да го е спасило от мобилизиране. Единствената заръка, която бе получил, беше да си държи очите и ушите отворени и всеки ден да отбелязва това, което му е направило впечатление. Ниш беше усърден син. Продължаваше да записва ежедневно, а веднъж месечно тлъстото му писмо заминаваше заедно с другата изходяща поща.

Първата му година във фабриката бе представлявала кошмар. Всички останали чираци, мъже и жени, бяха по-високи от него. Кожата му се бе покрила с отвратителни петна. И това не беше най-лошото. За механичеството — за проектирането, построяването, настройването и поправката на бойните машини — той знаеше по-малко и от шестгодишните заводски деца. Освен това се бяха разпръснали слухове, че той се е провалил като писар и е бил пратен тук за наказание, като следващият провал щял да му докара отпращане в мините — съдба, по-лоша и от робство.

Ниш не можеше да понася всичко това. Тази ненавист му предоставяше силна мотивация. Той бе уверен, че ще стане добър механик, каквото и да му коства това. Макар че това умение не му се удаваше, той щеше да го овладее.

Липсващото му откъм умение и опит Ниш наваксваше с усилия и работещ усърдно, насочен интелект. Работеше ден и нощ, докато не грохнеше до такава степен, че можеше да заспи на крака. Не спираше да преследва с въпроси наставниците си. Караше ги отново и отново да му обясняват устройството и принципа на действие на бойните машини, измисляше различни способи да тренира упоритите си пръсти, които се затрудняваха да се справят с операциите, с лекота удаващи се на останалите.

В края на първата година от подготовката си той се нареждаше сред най-лошите чираци, редом с глупавите и страдащите от неизлечим мързел. Но Ниш не беше най-лошият , а за него това беше голямо постижение. Родителите му може и да се бяха впечатлили, само че не споменаха нищо такова в редките си писма. Ниш бе обиден, но и твърдо решен следващата година да положи още по-големи усилия.

В края на втората година той се намираше в средата на групата. С това си спечели неохотна похвала от страна на майка си и покана да се върне вкъщи за осемнадесетия си рожден ден. Тогава Ниш се бе притеснявал, че ще му бъде сервирана поредната промяна на професията, може би състояща се в изпращане на фронта. Можеше да си представи бойното поле благодарение на начетеността си и въображението. Нямаше намерение да изпита войната, поне не и на бойното поле.

Но при връщането си у дома Ниш откри, че баща му е този, който е променил професията си. Джал-Ниш бе станал перквизитор — бе му възложено да преследва саботьори, предатели и смутители на реда. Това беше важен, богато платен пост, подчинен единствено на скрутатора на Ейнунар. Някой ден самият Джал-Ниш можеше да стане скрутатор.

В края на третата си година Ниш се бе издигнал над средата на групата чираци, но, за свое огромно неудоволствие, не отбеляза повече напредък. Интелигентността и усилията не можеха да го издигнат над определена степен, защото младежът не разполагаше с изискващите се умения. Това го подразни, ала въпреки това Ниш писа на баща си и го уведоми за резултатите си, като прибави, че би желал отново да се върне към писарството.

Баща му не изрази изненада или разочарование. Отговори: „Справяш се добре. Не забравяй да пишеш всеки ден.“

Ниш сведе глава над частите, с които се бореше вече цяла сутрин. Те представляваха долната половина на механичния крак — конкретно тези елементи механикът ненавиждаше от дъното на душата си. Частите бяха изработени в дузина различни секции на фабриката. Стигаше само една от тях да притежава незначително отклонение от стандартния размер, за да се превърне сглобяването в същински кошмар. Понякога на Ниш му се случваше да прекара дни в тежка работа, и то само за да открие, че някоя от частите трябва да бъде заменена. Сетне трябваше да разглобява всичко.

Ниш удари с юмрук по корпуса. Както винаги, целият бе покрит със смазка. Младият механик мразеше това. Обичаше да изглежда добре. Жените от фабрика имаха навика да гледат отвисоко на механиците — на „сглобчиците“, както ги наричаха презрително — именно заради мръсотията, съпровождаща дейността им. Сред самите механици също имаше жени, достатъчно дружелюбни, само че Ниш ги презираше. Той свръщаше очи към върха, където смяташе, че принадлежи.