Йън Ървайн - Геомант - 2 том

Откъм вкус имаше какво да се желае, но главното достойнство на гозбата се състоеше в горещината ѝ. По-късно Тиан накладе втори огън, струпа клонки между двете огнища и постла върху тях спалния си чувал. Така тя прекара една от най-неприятните нощи в живота си.

На следващия ден тя пое с лодката край брега на езерото, дирейки подходящ канал. Не откри, но на следващото утро се натъкна на река, която струеше на юг. Тиан пое по течението ѝ. Не след дълго подмина някаква колиба, разположена край ръба на леса. Девойката се надяваше това да предвещава някакво селце, но надеждите ѝ не се оправдаха — скоро реката правеше завой, отвъд който водите ѝ застиваха. Ледът беше сковал и самата река. Вероятно тя беше замръзнала чак до морето, течаща в тукашната си част заради топлото езеро. И сега? Тиан не можеше да отиде пеш до Талаламел. Затова тя загреба обратно към колибата. Пътьом извади малко сребро от колана на Джоейн и го прибра в джоба си.

Къщурката беше построена върху лек склон. Бе изработена от кал и глина и приличаше на тумбеста ваза, с дебели стени и заострен покрив. Дупката, представляваща комин, беше заслонена отгоре, за да не вали в огнището.

Мизерен дом, само че изглеждаше здрав, а детето, което си играеше на едно дърво, имаше розови бузки и не изглеждаше да гладува. Тиан доближи лодката си до брега и слезе, при което снегът изхрущя под ботушите ѝ.

Детето погледна надолу.

— Здравей! — каза Тиан.

— Мирз! — отвърна детето и скочи от клона. Беше облечено в кожи, които не позволяваха да се определи полът му. Качулката му се отметна назад, за да открие бледа кожа и дълга коса със забележителен оттенък: русо с леки зачатъци на зелено. Детето бе на не повече от седем. Тиан беше чувала за бледите, зеленокоси хора, живеещи отвъд планините, но до този момент никога не беше виждала техни представители. Посетителите във фабриката бяха малко и всичките приличаха на Тиан — тъмна коса и маслинена кожа.

Затова занаятчията нямаше понятие от езика на тукашните хора. Умееше да си служи единствено с диалектите, говорени из югоизточната част на полуострова и използваната от всички реч на Източен Лауралин, която май нямаше да се окаже тъй разпространена. На много места само учени, сарафи и търговци си служеха с нея.

Тиан отново се обърна към детето:

— Бих искала да купя малко храна.

— Мирз?

Тиан повдигна въображаема лъжица до устата си.

Детето се засмя:

— Митси-питси! Хкай бук!

То се отправи към колибата, като на моменти поглеждаше назад, за да се убеди, че Тиан е още там. Детето отмести завесата на входа и изчезна вътре, ломотейки нещо.

Тиан изчакваше. Беше оставила раницата си в лодката и не искаше да я оставя без надзор. Главата на детето изникна между завесата и стената.

— Бладзяй! — И то започна да я подканя да се приближи.

Тиан хвърли нервен поглед към лодката и се отправи към къщата. Вътре беше изненадващо топло. Смесваха се миризмите на дим, варена риба и човешки тела (силна, но не неприятна миризма бе последната). Три жени се бяха настанили на пода, вдълбан ниско. Малко каменно огнище бе приютило борови цепеници. Над него бълбукаше железен казан, нанизан на пръчка между два дървени чатала. Купчина кожи край отсрещната стена представляваше общо легло.

Тези жени явно бяха тризначки, поне за непривикналите очи на Тиан: и трите имаха издължени лица, леко зеленикава коса и специфични тънки носове. При влизането ѝ те се изправиха. Бяха както по-пълни, така и по-високи от нея. Сега занаятчията можа да види, че между тях има известни разлики. Виждаше се, че са били родени по различно време: жената, която стоеше най-близо до нея, бе по-възрастна от останалите две. Следващата изглеждаше най-млада. Някакъв объл белег разсичаше брадичката ѝ.

— Здравейте — поздрави Тиан на общия език. — Аз съм Тиан Лиз-Мар. — Придружи представянето си с палец в гърдите. — Бих искала да купя малко храна, ако е възможно.

Тя отново повтори пантомимата с храненето.

Най-възрастната жена (съответно и най-пълничка и закръглена) объркано наклони глава. За момент тя се обърна към сестрите си, сетне преустанови дискусията и отново погледна към Тиан с въпроса:

— Какво значи „купя“?

Произнасяните от нея думи бяха почти неразбираеми.

— Да плащаш нещо с пари.

Жените не разбираха, затова занаятчията измъкна сребърната монета от джоба си и я протегна върху дланта си. Надяваше се, че тази ѝ постъпка не е погрешна.

Най-възрастната жена объркано взе монетата и я приближи към светлината на огъня, за да я разгледа, след което я подаде на останалите две. Втората жена близна монетата, третата се опита да отхапе.