Йън Ървайн - Геомант - 2 том

Застанала на брега, Тиан се загледа в мрачното езеро. Можеше да плува, макар да не го бе правила от малка. Пробно потопи пръст във водата: студена, но не ледена. Би могла да преплува около сто дължини.

Девойката продължи обиколката си и се натъкна на пътека. Тя отвеждаше към гората и Тиан пое по протежението ѝ, напрегнато оглеждаща храстите от двете ѝ страни. Нямаше лодка. Младата жена стигна до горния край на гората, сетне по друга пътека отново се спусна към брега, но пак не откри нищо. Какво да прави?

Докато Тиан обхождаше брега, нещо дребно и тъмно изникна от отворен прозорец на самия връх на кулата и потъна в сянката. Зверчето бе зле ранено от прогарянето на Тиан и сблъсъка със стената. Имаше разкъсани мускули, разтрошена броня. По кожата му се стичаше слуз. Повечето шипове бяха изгубили връхчетата си. Един от задните му крака се влачеше. Изпитваше неистова нужда да открие тъмно място и да потъне в сън за около месец, за да възстанови тялото си.

Тук не можеше да се скрие. Дори и ако се заровеше в топлата земя, враговете му щяха да го открият. Пък и първо трябваше да се нахрани. Трябваше да открие създанието, което го беше наранило така, и отвратителния кристал. Подуши въздуха и улови миризмата. И поде мъчителното слизане.

Гладно!

Тиан премяташе из устата си парче от сушената риба, която ѝ бяха дали снощи — единствената храна, с която разполагаше. Месото бавно омекваше в устата ѝ, при което отделяше опушения си вкус.

Нещо прошумоля в дърветата от дясната ѝ страна — надяваше се да е било птица. По брега лениво се плискаха мазни вълни. Въздухът бе изпълнен с миризмата на гнило. Облаците се бяха сгъстили, мъглите се разгръщаха над самото езеро.

Рибата не ѝ се услади особено. Тиан прибра остатъка, отпи няколко глътки от езерото и продължи. След малко зърна лиринкска стъпка в пясъка. Оставилият дирята бе идвал от леса. Тя продължи срещу стъпките и скоро се натъкна на тясна пътека.

Младата жена пое по нея. Тук гората беше удивително гъста и в произтеклия сумрак беше трудно да следи очертанията на пътя. Многократно изгубваше пътеката, за да я открие отново. Най-после прекоси някаква падина и на другия склон откри просека, отвеждаща към кулата. От нея се разклоняваха и други пътеки, всички отвеждащи към водата.

Тиан започна да ги проследява една по една, но пак нямаше успех. В един момент тя осъзна, че търси на погрешното място. Лиринксите щяха да съхраняват лодката — или лодките — някъде около първото разклонение. Нямаше да я оставят на брега, където някоя буря можеше да я отнесе.

Онова, което по-рано беше взела за кръгъл камък — тук такива нямаше — се оказа лодка, изработена от кожа. А може би не заслужаваше подобно наименование, защото приличаше по-скоро на дълбока купа. Кожата бе опъната около дървен скелет. Дъното бе изработено от плетена тръстика. Вътре бе прикрепено нещо, приличащо на покривало от мека кожа, в края на което бе внизан шнур.

Лодката се оказа поносимо лека. Край едно дърво бе подпряно гребло, редом с навита мрежа. Тиан метна и двете вътре и започна да влачи лодката към брега. Тя се закачи в някакъв корен. Тъй като се притесни, че подобен пренос може да разкъса кожата, занаятчията изпразни лодката, повдигна я над главата си и със залитане се отправи към езерото.

Когато най-сетне го достигна, краката ѝ бяха отмалели. Тя остави лодката на земята, метна раницата си вътре и приклекна, за да си почине. В този момент дочу някакъв звук, напомнящ затварянето на врата. Тиан веднага скочи и затича да вземе веслото. Без него лодката ставаше безполезна.

— Снггрилкк!

Викът идваше от гората.

Друг подобен рев се разнесе от лявата ѝ страна. Лиринксите бяха открили бягството и я преследваха! Тиан вече се връщаше на брега, когато зърна един да тича към нея. Друг лиринкс търчеше по пътеката.

Нямаше време да мисли, нямаше и възможност да се защити. Тиан метна веслото и мрежата в лодката, сетне трескаво я блъсна във водата. Плавателният съд беше тъй лек, че с готовност се плъзна по водната повърхност. Когато водата започна да стига до бедрата ѝ, Тиан се опита да скочи в лодката, само че не успя, а само я блъсна още по-силно. Опита отново, този път с главата напред. Успя, макар че здравата си удари бузата във веслото. Лодката се наклони и Тиан изпищя, решила, че съдът ще се обърне, но съдът само се разклати.

До този момент девойката никога не се беше качвала в лодка, но по сегашното си преживяване съдеше, че не е пропускала нищо. Кожената купа едва не се обърна, когато Тиан се изправи. С мъка младата жена успя да я стабилизира и предпазливо обърна глава към брега. Трима лиринкси стояха там.