Йън Ървайн - Геомант - 2 том

Бяха прекалено малко. Поне шестима бяха нужни да избутат кланкера от ръба, а други четирима да държат въжето, което да удържа падането му. Тъкмо това беше наложило построяването на допълнителни макари, макар че и с тях нищо не беше сигурно. Разпределиха четирима за кланкера и двама за противовеса.

— Готови? — провикна се Туниз.

— Да! — Ниш опъваше спирачното въже. Равнодушният Ки-Ара стоеше зад него.

— Повдигай! — Нейната група започна да дърпа кланкера.

Ниш смяташе, че тежката машина въобще няма да помръдне. Четиримата се напрягаха до болка. Накрая изопнатите въжета леко повдигнаха кланкера.

— Задръж! — провикна се островитянката. Туниз завърза края на въжето около една скала и изтича да освободи ръчката. Тя не помръдна. Механикът наблегна с цялата си тежест и ръчката внезапно отхвърча, при което Туниз едва не падна. Кланкерът пое надолу, събаряйки останалите трима. Противовесът се издигна от земята, а машината остро полетя надолу — Ки-Ара беше пуснал спирачното въже. Ниш не можеше да удържа самичък и бе принуден да пусне на свой ред, иначе ръцете му щяха да бъдат протрити до кост.

Бойната машина се удари в скалата, завъртя се и се удари отново. Видял как бронята се изкривява, Зимо нададе вик на болка. Ниш вече виждаше как кланкерът се разбива в подножието на платото, но това не стана, защото противовесът го уравновеси.

— Малоумен палячо! — кресна Ниш към Ки-Ара. — Защо пусна въжето?

Операторът премигваше насреща му.

Сега се изправиха пред нов проблем: камъкът беше по-тежък от кланкера. При изтеглянето това не бе имало значение, но сега трябваше да прибавят тежест към машината, за да се спусне.

— Един от нас може да заеме мястото на оператора — предложи Фин-Мах.

— Не! — остро каза Туниз. — Ако нещо се обърка, ще сме изгубили още един човек.

Затова спуснаха камък в кланкера. Ниш тутакси усети подръпването и започна да отпуска въже. Бойната машина се спускаше, макар и разклащана от вихрите, които я блъскаха в скалата. Всеки удар, нараняващ бронята, караше Зимо да вие отчаяно.

— По-бавно! — изпищя той през сълзи.

Ниш даваше всичко от себе си, ала въжето със съсък обгаряше дланите му.

— Ки-Ара! — изрева той. — Дръж по-здраво! Ки-Ара?

Операторът отново беше пуснал въжето и се бе отдръпнал. И отново Ниш бе принуден да се отдръпне на свой ред. Разлюлелият се кланкер се блъсна в издигащия се камък. Те спряха, като се поклащаха. Брониран къс се отрони от машината и полетя надолу.

— Сам не мога да удържа въжето! — яростно говореше Крил-Ниш. — Даже двама сме малко. Какво ти става, Ки-Ара?!

Операторът го гледаше безучастно. Туниз и Фин-Мах изтичаха и започнаха да дърпат въжето на кланкера. Нищо не се случи. Въжетата се бяха оплели около ощърбената от удари машина. Колкото и силно да дърпаха, не можеха да ги освободят.

— Някой ще трябва да слезе — каза Рустина.

— По-трудно е, отколкото изглежда! — Туниз потриваше носа си. — Особено при този вятър. Доброволци?

— Ако няма друг, аз ще отида. — Ниш нямаше желание да го стори. Дори се съмняваше, че би могъл да стори нещо полезно, но предпочиташе сам да предложи услугите си, отколкото да му бъде заповядано. Освен това той трябваше да се реабилитира, ако това изобщо бе възможно след изминалата отвратителна седмица.

— Ти не бива да отиваш, Туниз — каза Рустина. — Ти си старши механик. Но него можем да си позволим да изгубим.

— Аз ще отида — заяви Зимо и пристъпи напред. — Кланкерът е мой, на мен се полага да го направя. — Очите му блестяха трескаво.

— Не знам — замисли се Рустина. — Вие какво смятате, следовател Фин-Мах?

— Оператор също не можем да си позволим да жертваме, макар че Ки-Ара вече се възстановява. Но дали той би могъл да управлява този кланкер?

— Да, ако включи контролера си вместо моя — каза Зимо, нервно пристъпващ от един крак на друг. Той взе ръката на Фин-Мах. — Моля ви. Тази машина е моят живот. Пък и може да се наложи да я задвижа, за да я освободя. В тази ситуация само аз ще мога.

— Така да бъде — каза Рустина, — стига да нямате възражения, Фин-Мах?

— Върви!

Ки-Ара внезапно засия, което немалко учуди Ниш. Зимо се спусна по едно от въжетата и меко се приземи върху бойната платформа. Вихрите продължаваха да изблъскват кланкера встрани от скалата, а тежестта на камъка го блъсваше обратно.

— Няма да е зле да побърза — каза Туниз, — иначе от кланкера му няма да остане нищо.

Зимо плачеше, докато оглеждаше щетите. Опита се да разплете въжетата, но това се оказа невъзможно, защото бяха изопнати от прекалена тежест. Направи опит да завърти кланкера, за да ги разсуче, ала вятърът не позволяваше.