Йън Ървайн - Геомант - 2 том

Не искаха да влизат във водата. Тя си припомни казаното от Рил — лиринксите бяха лоши плувци. Тиан се надяваше, че тези тримата не умеят да летят. Все пак един от тях навлезе, избутан от другарите си. Или по-скоро една, защото избутаният лиринкс беше висока женска.

Тиан взе греблото и го потопи. Тук на нея водата щеше да ѝ стига до гърдите, а за лиринкса щеше да е едва до кръста. Трябваше да отиде към по-дълбокото.

Тя оттласна веслото. Лодката не се придвижи, а само се завъртя около оста си. Тиан направи опит да загребе от другата страна, което единствено обърна посоката на въртенето. Проклет съд!

Лиринксът се приближаваше. Тиан подири дъното с веслото и тласна силно. Този път лодката се придвижи напред.

Женската крачеше много внимателно. Нададе хленчещ вик, когато водата достигна хълбоците ѝ. Тя се обърна и погледна към другарите си, които ѝ правеха знаци да продължи. Тиан я разпозна. Това беше Вирко, женската, определена за служебна защита на Рил при пристигането им.

Сега Вирко се намираше само на няколко дължини от Тиан. На сушата би преодоляла това разстояние с един скок. Изглежда лиринксът започваше да се одръзновява. Гърдите ѝ се издуха, гребенът ѝ се изправи, а кожата ѝ придоби ярък червен оттенък. Тиан не я изпускаше от очи, повдигнала весло. Лодката бавно се носеше.

Вирко скочи, но не успя да преодолее разстоянието и падна във водата. Веднага издигна глава над вълните и изпищя. Очите ѝ бяха разтворени широко, устата зееше.

Лодката бе спряла да се движи. Вирко се намираше на едно весло разстояние. Още две крачки и щеше да сграбчи лодката. Женската отри очите си и си пое дъх. Тиан захвърли греблото. Когато Вирко скочи отново, тя метна мрежата отгоре ѝ.

Лиринксът се замята, с което още повече се оплете. Отново падна във водата и този път ѝ отне далеч повече време да изплува. Тя изникна на повърхността, безпомощна, нанасяща напразни удари. После отново потъна.

Ужасеното ѝ изражение покърти Тиан. Ако имаше начин да отмени хвърлянето на мрежата, би го сторила. Болезнено осъзнаваща, че току-що е убила същество, споделящо плашещо сходство с нея, младата жена отново започна да оттласква лодката.

Останалите лиринкси навлязоха във водата. Тиан успя да се озове в по-дълбокото, където ветрец понесе лодката на юг. За момента в безопасност, тя гледаше как двамата вземат Вирко и я издърпват на брега, където я извадиха от мрежата. Женската не помръдваше. Явно наистина се беше удавила. Тиан не можеше да си го прости.

Потръпваща заради студа, тя се взираше в шаващите върху брега лиринкси и оставяше лодката да се носи произволно.

Около час по-късно тя клечеше в лодката, завита с коженото платнище, увила шнура му около врата си. То не ѝ предоставяше кой знае каква защита от стихиите, но пък беше по-добре от нищо. Лодката продължаваше да лъкатуши из мъглите. Калисинската кула отдавна не се виждаше. Заснеженият отсрещен бряг на езерото също бе забулен. Тиан нямаше представа за посоката, като нищо можеше да е поела обратно към острова.

Бе започнала да се бори с ново парче сушена риба, когато някаква сянка пробяга над нея и очертанията на лиринкс закриха слънцето. Вторачена, Тиан трескаво започна да смъква платнището, при което единствено съумя да се оплете вътре. Шнурът се пристегна и тя се оказа пленница. Лиринксът летеше надолу, протегнал ноктите на задните си крака, за да я грабне от водата. Тиан не можеше да се освободи. Можеше единствено да гледа.

В последния миг тя рязко се хвърли встрани. Лодката последва движението ѝ. Тиан усети полъха от прелетелия край нея лиринкс. В следващия миг главата ѝ разсече повърхността на езерото. Инерцията продължи движението и коженият плавателен съд се обърна изцяло, за да щръкне с дъното нагоре като гъба. Тялото на безпомощно увитата Тиан образуваше пънчето.

Девойката се нагълта с вода. Тя започна да се блъска встрани, за да накара лодката да заеме предназначеното си положение. Съдът се раздвижваше, но не достатъчно. Тялото на Тиан, увиснало ниско и в средата, предоставяше център на тежестта, който преди бе липсвал.

Вече започваше да се задушава от настъпващата през синусите ѝ вода, когато внезапно се озова във въздуха, повдигната с все лодката. Езерото се стрелна под нея. В главата ѝ зашумя гъделичкащо усещане. Лиринксът използваше Тайното изкуство, за да задържа във въздуха не само собствената си тежест, а и тази на натоварената лодка.

Тиан започна да се гърчи, като нанизана на кука риба. Лодката се отскубна, превъртя се и тежко се стовари във водата. Отново се преобърна с дъното нагоре, но този път Тиан си послужи с тежестта си, за да накара съда да се превърти още веднъж. Лодката зае нормално положение. Девойката успя да я уравновеси и задържи така, а пръстите ѝ, междувременно открили острието, което диреха в раницата, отрязаха шнура около врата ѝ.