Йън Ървайн - Геомант - 2 том

Шансът бе дошъл — надали щеше да има друг. Тя не помръдна, когато Келанд се доближи до нея. Наложи си да остане неподвижна и когато зверчето скочи, а лиринксите се втурнаха след него. Едва когато Рил също беше излязъл, Тиан се изправи на крака.

Уханието на свобода караше очите ѝ да се насълзят. А може би това се дължеше на миризмата на разтопен метал. Тя отвори очи. В първия миг не видя нищо и започна да се паникьосва, но зрението ѝ бързо се стабилизира и Тиан видя дупката.

Тя зееше в стената — достатъчно широк отвор, за да позволи бягство. Занаятчията пъхна глава навън. Металът все още беше горещ, но изстиваше бързо. Кулата, на места покрита със скални отломки, беше стръмна, но не невъзможно стръмна.

Тиан трябваше да рискува, дори и ако бъдеше заловена след мигове. Прибра приборите в раницата и я нагърби. На масата лежеше остър инструмент, който Рил беше използвал за скалпел. Младата жена прибра и него. Амплиметът се беше търколил на пода. Тиан го притисна до устните си, благодари му за стореното чудо и го прибра. Накрая пъхна пръст в локва от Риловата кръв и на стената написа: „Две спасявания! Дългът ми е платен!“

Съмняваше се, че това ще попречи на лиринксите да я последват, само че тя искаше да се знае. Ако я откриеха, Тиан нямаше намерение да се предаде жива. По-добре да я убият, отколкото отново да я принудят да им помага. Не би го сторила дори и за Минис.

Тя постави стол под дупката, изпълзя навън и започна да се смъква надолу. На вълни по тялото ѝ се разливаха горещи и студени тръпки, неизбежна последица от употребата на подобна сила. Но пак беше в състояние да върви, да се катери, да се защитава — ако възникнеше нужда.

Разстоянието до земята се оказа по-голямо от привидното. Същото важеше и за стръмнината. А студът… След месеците сред неестествената топлина на Калисин Тиан беше отвикнала от зимния мраз. Трябваше да се има предвид, че около металното образувание въздухът бе значително по-топъл в сравнение с околностите. От другата страна на езерото студът щеше да е непоносим. След няколко минути Тиан си облече дебелите дрехи.

Надяваше се, че още не са заловили зверчето. Ако имаше късмет — не че в последно време късметът ѝ се усмихваше особено — щеше да измине поне час, преди липсата ѝ да бъде установена. Все пак Тиан внимаваше да не си дава напразни надежди. Шансът да се изплъзне беше малък.

Опитваше се да не мисли за избягалия нилатл. Още помнеше погледа, с който той я беше пронизвал, когато се канеше да изостави Рил и да се нахвърли срещу ѝ. Ако зверчето избягаше навън, тя нямаше да има никакъв шанс.

Основата вече не беше далеч. Тиан не се притесняваше, че ще бъде видяна през някой от прозорците, защото те бяха малки и беше лесно да се държи настрана от тях. Тя погледна към езерото, ала беше трудно да постави разликата между мъгливата вода и снежния бряг отсреща. Този пейзаж беше лишен от цветове. Брегът можеше да се намира на две левги, а можеше и да са пет.

Наближаваше обед, когато тя достигна основата на кулата. Огромната метална колона изникваше сред островати каменни неравности и кой знае как озовали се на това място широколистни дървета. Тук те съвсем не изглеждаха на място.

А земята беше топла — Тиан го усещаше дори през подметките на ботушите. Въздухът също беше мек, макар и само ниско над земята. Откъм езерото духаше влажен вятър.

По-натам я очакваше гъста папрат. Краката ѝ потъваха в слой мъх. Тази гора се отличаваше със специфична миризма. Тиан я оприличаваше на топлите гори на севера.

Почти беше стигнала до езерото. Когато се озова на брега му, девойката погледна назад.

Лъчите на слънцето изникваха между облаците и под наклон срещаха металното тяло на колоната, за да я обагрят в червено и кафяво. Дупката, през която Тиан бе избягала, се виждаше ясно. Все още нямаше следа от преследвачи. Може би Рил смяташе, че дългът е платен. Дали той ѝ беше предоставил този шанс?

Тя пое по брега, дирейки лодка. Беше сигурна, че ще намери, защото тукашното меню се състоеше предимно от риба, често прясна. Трябваше да открие лодка. Островът беше прекалено малък, за да се скрие на него. С едно око Тиан поглеждаше и гората — и някой дънер щеше да ѝ свърши работа.

Сиянието на слънцето бе мрачно, приглушено. Под неговата светлина езерото изглеждаше кръвнокафяво. Същата светлина, помисли си Тиан, каквато би струяла през дима на опожарен град.

Прасците я боляха, в Калисин беше изгубила форма. Може би лиринксите не използваха лодки, а залагаха мрежи и въдици. Или пък, колкото и невероятно да изглеждаше, летяха над водата и ловяха риба като пеликани. Тази представа я накара да се усмихне. Надали лиринксите биха хабили Тайното изкуство по такъв начин.