Йън Ървайн - Геомант - 2 том

Тиан се отдръпна от вратата и отчаяно започна да се оглежда за нещо, което би могла да използва като оръжие. Не разполагаше с кой знае какъв избор — лиринксите използваха малко инструменти. Тогава тя сграбчи една от стъклените кутии и се стрелна зад Рил с намерението да събори чудовището с един удар. Това бе най-храбрата постъпка в досегашния ѝ живот. Ако съществото изоставеше лиринкса и се нахвърлеше отгоре ѝ, с нея щеше да е свършено.

Тиан се хвърли, вложила цялата си сила в този замах. Създанието рязко извърна глава. Синият език се изстреля, отново насочил отровна храчка към очите ѝ. Тя се приведе, а кутията удари главата на Рил. Той изсумтя, а съществото изписка.

Изплютата отрова прогори косата ѝ. Девойката затича към бъчвата с вода, потопи глава вътре и трескаво започна да търка. На повърхността изникнаха цели кичури.

Мозък!

Тя рязко вдигна глава. От лицето ѝ все още се стичаха струйки. Зверчето се беше вторачило в нея. Ту вадеше, ту забиваше ноктите си, като котка върху фотьойл.

Оставаше ѝ само едно, което можеше да опита. Съвсем спокойно то можеше да се окаже по-лошо от бездействието, но…

Тиан си сложи шлема, грабна жичната сфера, насочи амплимета така, че дългата му страна да е обърната към главата на Рил, и вложи цялото си съзнание към извличането на енергия.

Шепотът в ума ѝ се превърна в гръмовен рев.

ГЛАДНО! МОЗЪК!

Мислите на създанието се блъскаха из черепа ѝ подобно прилеп, преливащ от неразбираема ярост. Принудителното сливане трябва да бе разрушило разсъдъка му. Ала това не беше обикновена лудост, а примесена със смъртоносно коварство. То искаше да си проправи път до главата на Рил, за да завземе тялото му — така, както целостта на собственото му телце бе узурпирана. Искаше да накара Тиан да страда — така, както то бе страдало по време на принудителното интегриране. Искаше да унищожава и поглъща — така, както собствената му същина бе унищожена и погълната. Създанието преливаше от злоба.

Магнитните полета се завъртяха бясно около нея. Но още в самото начало Тиан осъзна, че това няма да проработи. Не можеше да нарани създанието с тази енергия, само щеше да го захрани. Трябваше да опита с нещо различно, с нещо по-силно . Тъй силно, че съществото да бъде незабавно и цялостно надвито. Геомантията беше единственият ѝ шанс. Този нилатл не биваше да остане жив. Щом беше в състояние да надвие лиринкс с такава лекота, на какво ли щеше да бъде способен, когато достигнеше пълната си големина?

Сетивата ѝ се протегнаха надолу, към онази кухина под основата на Калисин, мястото, от което магмата се беше отдръпнала преди десет хиляди години. Под тежестта на огромната колона в заобления скален покрив се бяха образували концентрични пукнатини, ала металната пяна все още стоеше като слята с камъка, който бе пронизала по време на кипящия си възход. Тиан не разполагаше с нужните сили да предизвика срутване. Кулообразното явление щеше да остане на мястото си още стотици хиляди години, преди гравитацията най-сетне да го надвие. Но падането на един фрагмент щеше да предостави достатъчно енергия, необходима за целите ѝ. Съществуваше вероятност количеството сила да се окаже далеч над възможностите на Тиан — тогава тя щеше да умре. Младата жена се поколеба, но само за миг — ако не стореше нищо, смъртта ѝ беше неминуема.

Рил простена, с което наруши концентрацията ѝ. Той беше рухнал по гръб и се мяташе немощно. Главата му бе покрита с лилава кръв. Неудобно извитата ръка все още не пускаше, но видимо губеше сили.

— Помощ! — изкрещя Тиан, но нямаше кой да чуе.

Нокти на прилеп деряха ума ѝ. Съществото се опитваше да я спре. Болката бе непоносима и замъгляваше онази триизмерна занаятчийска сетивност, с която Тиан диреше източника под кулата.

Образът ѝ започваше да се разкъсва. През тези цепнатини изникваха очите на създанието, втренчени в нея. Присъствието му в ума ѝ ставаше все по-отчетливо.

Геомантичната ѝ визия проби половин левга солидна скала, плъзна се по повърхността на кухината, диреща място, което бе крехко обгърнато и готово за падане. Опитваше ту едно, ту друго, ала нищожните познания, които ѝ бяха предали аахимите, не бяха достатъчни. Тиан започна да се паникьосва. Нямаше си представа какво прави. Нямаше да проработи.

Рил нададе рев, пропит с насечена агония. Тя трябваше, трябваше да успее. Ето там: малка каменна колона, очертаваща съвършен шестоъгълник, почти изцяло пропукана в горната част. Тиан събра енергия от слабите полета, но не можа да помръдне отломъка. Още! Имаше усещането, че главата ѝ започва да кипи и бълбука. Можеше да чуе как камъкът се пропуква, но не падаше.