Йън Ървайн - Геомант - 2 том

Тя изгуби съсредоточението си. Може би заради налудното пищене, може би заради гърчовете на Рил, но не можеше да си представи източника.

Очите ѝ се отвориха. Ръката на лиринкса се беше отпуснала на пода. Създанието продължаваше да забива нокти. Един от тях бе пронизал скалпа и сега дращеше по самия череп. Кожата на съществото бе покрита с ярки цветове — червено, жълто и черно. Приличаше на отровна стоножка. По тялото на Рил проблясваха оттенъците на преживяван кошмар.

Не ѝ оставаше нито секунда за губене. Тиан отново откри шестоъгълната колона и внезапно разбра как да я използва. Принципът на подобието, един от основните принципи, познати на занаятчиите, представляваше идеален избор. Тази отломка имаше същата форма като амплимета. В кристала се вля енергия и Тиан я насочи към камъка.

Слоят между тавана и отломъка се разкъса изцяло. За момент камъкът се задържа на мястото си, сетне полетя надолу. Тиан извлече сила от движението му, първоначално съвсем малко, после все повече, защото каменният къс летеше все по-надолу.

Бипирамидалният кристал припламна. От него избликна мощен лъч, който Тиан насочи към зверчето. Светлината все още не бе достатъчно ярка, за да го нарани. Все още. Съществото изви гръб и Рил се размърда. Лъчът се измести.

— Не се движи, Рил!

Тиан се надяваше, че отровата не е засегнала слуховите му рецептори. Трябваше бързо да приключи със зверчето, защото главата ѝ започваше да се чувства като прояден орех. Създанието започна да се гърчи.

В съзнанието си Тиан виждаше как шестоъгълният отломък пада. В забавено движение той летеше към сияещата магма.

Главата на занаятчията бе нагорещена като същата тази магма. Нажежена горещина се спускаше по гръбнака ѝ, всички нервни окончания в тялото ѝ бяха възбудени. Сетивата ѝ гаснеха едно след друго. Вече не усещаше паренето на пода. Мършестата миризма на съществото изчезна. Болезнените викове на Рил утихнаха. Пронизителният кикот на зверчето се изгуби.

Струваше ѝ се, че очите ѝ са преизградени от фасетки и някой запраща нажежени карфици насреща ѝ, покривайки съзираното с все по-голяма празнота. Последното нещо, което видя, бе как създанието се извива върху главата на Рил, за да скочи върху същинския си враг. Върху нея!

Отломката потъна в течния огън и отдели енергията си с експлозия, за частица от секундата потопила Тиан в несвяст. Тя не видя ослепителната лилава светлина, разгърнала се като ветрило от амплимета, а проследи полета на създанието през полето. Само краят на лъчевото ветрило удари зверчето, обгаряйки краищата на шиповете му. По кожата му изникнаха мехури. Но това бе достатъчно, защото прегрелите мускули се сгърчиха. Тази конвулсия запрати съществото към стената, в която то се блъсна тъй силно, че изгуби съзнание.

Тиан не видя как лъчът на бипирамидата нажежи стената до бяло и накара метала да потече по пода. Не видя образувалата се дупка. Не виждаше и не чуваше нищо, защото лежеше в несвяст. Амплиметът угасна.

Разнесоха се викове, ключалката бе насилена, вратата бе отворена рязко и вътре нахлуха Лиет и Келанд. Те се вторачиха в обгръщащата ги разруха. На пода бавно изстиваше локва желязо, достатъчна да напълни няколко ръчни колички. Навсякъде се виждаха сажди. Помещението бе нагорещено като сауна. Рил се беше свил на пода и стенеше.

— Какво е станало? — провикна се Лиет.

Една от ръцете на безкрилия потрепна. Лиет повдигна окървавената му глава върху коляното си и обърса кръвта от очите му. Сетне погали гребена. Рил се извърна, за да спре поглед върху зверчето, лежащо край стената. То бе покрито с гноясали мехури. От някои шипове се носеше дим. Привидно беше мъртво.

— То се опита да ме убие, Лиет — изхриптя Рил. — Тиан два пъти ме спаси. Тя…

Келанд се приведе над нея:

— Жива е.

Очите на Рил се разшириха от ужас.

— То се раздвижи! Убийте го!

Зверчето профуча сред тях, стрелна се през вратата и изчезна.

— Бийте тревога! — задавено изрече Рил. — Намерете го и го унищожете!

Келанд и Лиет се затичаха подир създанието. Безкрилият с мъка се изправи на крака и погледна към Тиан, все така лежаща неподвижно. Той погледна към дупката в стената, с нестабилна ръка отдаде чест на припадналата жена и излезе. Вратата се затръшна. Ключалката щракна.

Тиан си възвръщаше сетивата по реда, в който бяха изчезнали. Усети кръв от прехапан език. Главата ѝ пулсираше. Надуши лиринкска кръв и мърша. И нещо друго — свеж въздух милваше лицето ѝ. Студен въздух!