Йън Ървайн - Геомант - 2 том

Помещението потръпна едва забележимо. Може би кулата се свиваше заради нощния студ, може би бе предала някакво разместване дълбоко под земята. Това накара Тиан да си припомни първия сън. Побиха я тръпки. Калисин притежаваше огромна мощ, ала се намираше над бездна.

Какво искаха да правят с нея? Да черпи енергия за експериментите им през амплимета? Да изработи контролер, който да усили възможностите на гнусното им плътоформиране? Или — най-ужасното — да плътоформират нея самата? Въпреки обясненията за ограниченията в големината на подлежащите на изменение организми, последната идея непрекъснато я захранваше с нови кошмари. Тиан изстиваше само при мисълта. Вършеното от лиринксите беше отвратително.

Резето изскърца и вратата се отвори. Беше Лиет. С прозрачната си кожа тя почти приличаше на човек, ако не бяха крилете.

— Ела! — Лиет я хвана за китката. Макар дребна и с мека кожа, тя пак си оставаше многократно по-силна от Тиан.

— Не съм облечена.

— Долу е топло — обяви създанието. Очевидно само това имаше значение за нея. Разбираемо, лиринксите не се нуждаеха от дрехи. Все пак Тиан успя да грабне един чаршаф и да се увие с него, докато биваше извличана навън. Лиет не я харесваше. Занаятчията също не я долюбваше особено.

Тиан вървеше напред. Грубите ръбове на стъпалата потъваха в краката ѝ. Не беше свикнала да ходи боса. В един момент от прехода Лиет ѝ каза да спре. Пред тях стоеше железен мехур, в чиято стена имаше дупка.

— Къде отиваме?

— На работа. Върви.

Лиет се промъкна през дупката. Тиан стори същото. Отворът беше широк, но нисък. Женският лиринкс си послужи с тайна врата, след което занаятчията се озова в голям, троен мехур. Общите стени бяха отрязани, за да послужат като опори за дълга желязна маса във формата на детелина. Върху един от краищата ѝ бяха оставени амплиметът, сферата и шлемът. Към стените бяха прикрепени рафтове, високо, почти на нивото на шията на Тиан, съдържащи стъклени и метални клетки. Отново в стената бе вложено парче стъкло с дебелина една педя, служещо за прозорец. Вън слънцето тъкмо изгряваше.

Лиет придърпа висок стол (също с формата на детелина) и посочи към него. Тиан се покатери. Седалката ѝ беше неудобна, освен това занаятчията не беше свикнала да е облечена само в чаршаф. Това ѝ напомняше за размножителната палата.

Лиет започна да се суети над друга работна маса. Тя беше дребна за лиринкс, с ръста на висок човек. Мек, полупрозрачен зелен гребен се спускаше от челото ѝ. Това показваше, че тя е зряла женска. Малките лиринкси имаха безцветни гребени.

С мускулите си тя можеше да посрами всеки човешки мъж, макар пред останалите лиринкси да минаваше за слаба. Раменете ѝ бяха широки, имаше дълъг гръден кош, леко стесняващ се в кръста. Следваха също тъй широки бедра, мускулести къси крака и широки стъпала. Крилете неизменно стояха прибрани.

Именно кожата ѝ я отличаваше от всички останали лиринкси. Те бяха покрити с люспи, особено твърди над гениталиите, корема и гърдите. Втората им кожа, способна да променя цвета си, се намираше под люспестите плочки.

При Лиет външният кожен слой беше много тънък и напълно прозрачен. Приличаше на желе, с което е била намазана бледозелената ѝ втора кожа. Виждаха се дори местата, инак покривани от люспи. Ако не се гледаха крилата, тя силно приличаше на човек.

— Защо твоята… — поде Тиан, но премисли.

Лиет разбра въпроса ѝ и скриви уста.

— Аз съм непълна. Вън трябва да нося дрехи . — Употреби последната дума с унищожително презрение, като че обличането представляваше перверзия или непростима слабост. Вероятно за лиринксите представляваше и двете. — Освен това не мога да цветоницирам.

— Това има ли значение?

Лиет рязко замахна с крило към лицето ѝ.

— Има!

Забравила, че седи, Тиан се дръпна назад, при което едновременно събори стола и полетя назад.

— Ох! — изпищя занаятчията.

Лиет без усилие я върна обратно върху седалката.

— Общуването чрез цветове е реч и едновременен отговор, страх и любопитство, визуална милувка. Половината ни живот. Аз съм като сляпа.

Макар отдавна да бе забелязала променящите се цветове на Рил, Тиан не се беше досетила, че това е форма на общуване.

— Разкажи ми по…

— Достатъчно приказки! На работа! — прекъсна я Лиет. — Вземи си приспособленията и се опитай да повтаряш това, което правя и аз.

Женската постави ръце около решетките на клетка. Намиращото се вътре създание щракна с челюсти към пръстите ѝ. Лиет постави друга, по-голяма клетка около първата, сетне затвори очи.