Йън Ървайн - Геомант - 2 том

На следващия ден Тиан бе отведена в помещения, намиращи се в средната част на кулата. До тях отвеждаха множество метални стълби — някои прави, други спираловидни. Температурата се покачваше с всяка крачка. В тази част на кулата беше неприятно топло.

Рил я въведе в помещение, където централните стени на грозд от мехурчета бяха отрязани. Получената празнота имаше формата на ягода. В единия ъгъл на това чудато пространство малък женски лиринкс стоеше пред работна маса от кометен метал с плот от вулканично стъкло. Тиан я позна. Това беше женската, наместила рамото ѝ, онази с безцветната кожа. В далечния край на тезгяха бе поставена стъклена кутия, подсилена с желязо. Приличаше на аквариум.

Женската си беше сложила шлема на Тиан. Жичната сфера стоеше на масата и в момента създанието местеше топчетата. Ноктите ѝ бяха прибрани, а дебелите пръсти се отличаваха с удивителна ловкост. Но сиянието на амплимета си оставаше непроменено.

Тиан имаше усещането, че бива придърпвана от кристала. Не можеше да се овладее.

— Това е Лиет — каза Рил на Тиан.

Занаятчията не го чу. Тя замаяно пристъпи към масата и посегна да докосне бипирамидата. Безкрилият я спря.

Отчаяна, Тиан се отскубна и скочи към сепнатата женска. Рил я улови във въздуха, отнесе я обратно в стаята ѝ и я заключи.

— Няма да докоснеш кристала, докато не се съгласиш да ни помогнеш. Чу ли? — И той затръшна вратата.

През целия ден Тиан обикаляше из стаята си. Бе нападната от отчаяние, усилващо се в течение на всяка минута. Желанието бе непоносимо. Тя не спря да крачи и през нощта. Едва призори рухна безсилно на леглото си.

Рил я събуди малко след това. Носеше кристала, очевидно за да я измъчва още по-силно. Тиан се нахвърли отгоре му като дивачка — дереше, хапеше… Безкрилият изглеждаше изненадан от яростта ѝ, но без усилия я задържа с една ръка, докато жената не залитна от изтощение.

— Съгласна ли си? — спокойно попита лиринксът.

— Не! — изръмжа Тиан. Бе започнала да губи усещането си за реалност. Толкова близо до амплимета можеше да долови очертанията на излъчването, виещо се около възела на Калисин. По страните ѝ се стичаха сълзи на копнеж.

Рил излезе и залости вратата. Появи се отново на следващия ден, по което време Тиан беше сигурна, че си е изгубила ума. Не беше спала, косата ѝ беше разчорлена, за очи имаше жълто-кафяви кухини. В един момент бе започнала да драска по вратата, при което беше строшила ноктите си. Челото ѝ беше разранено от блъскането по стената с глава.

Тя лежеше по гръб на пода и немощно повдигна глава, когато амплиметът отново се озова на прага. Вече не ѝ оставаше сила.

Рил я гледаше. Една от страните на кристала блесна с отразена светлина.

Занаятчията отпусна глава на пода.

— Ще ви помогна — промълви тя и протегна ръка.

— Ела долу. — Той се обърна и излезе.

Тиан го последва до ягодовидната стая.

— Това е Лиет — повтори представянето Рил.

А Тиан повтори името:

— Ли-ет. — Изрече го според произношението на родния си край.

— Не. Лиет-т. — Женската наблегна на последния звук, като го удължи по специфичен начин. Удължената съгласна напомняше потропване с нокът.

Занаятчията опита отново:

— Ли-йет.

Женската разтегли устни, което можеше да е както усмивка, така и гримаса.

— Остави!

Тиан се приближи до масата, привлечена от някакво движение, което бе зърнала в стъклената кутия. Вътре бе приклекнало някакво необичайно създание. С големината на мишка и с приблизителната форма на лиринкс, но само приблизителна. Хамелеоновата кожа бе заменена с козина, освен това очите му бяха огромни и розови.

То се движеше на четири крака. Краката му приличаха на копита, а мускулите по гърба му изглеждаха по-подходящи за преноса на тежки товари, отколкото за изправен вървеж.

— Какво е това? — попита занаятчията.

— Трамп! — отвърна Лиет. — Не говори, а само гледай, малки човеко.

Лиет внимателно постави ръце от двете страни на кутията и се съсредоточи. Тиан за пореден път усети гъделичкането между слепоочията, само че с различно звучене и с различен цвят от усещането, съпътствало магията на Бесант. После то изчезна и Лиет рязко дръпна ръце, задъхана от усилието.

Тя се изправи и тръсна глава, за да отстрани нещо невидимо, залепнало за безцветния ѝ гребен. Сетне започна да разтрива челото си. Накрая седна и затвори очи.

Тиан беше вперила поглед в дребното създание. То беше паднало по гръб. Задните му крачка ритаха в самостоятелни спазми. Сетне, пред очите ѝ, стъпалата му започнаха да се издължават и да стават по-тънки. Промяната бе тъй незабележима, че занаятчията трябваше да си припомни предишния изглед на съществото, запечатал се в ума ѝ, за да открие различията.