Йън Ървайн - Геомант - 2 том

Бяха ѝ предоставили няколко помещения близо до върха на металната колона. Трудно ѝ беше да свикне с формата им (метални мехурчета). Стените им бяха заоблени, на места ръждиви. Спалнята ѝ имаше кръгла дупка, през която влизаше свеж въздух. Отворът можеше да бъде затварян с парче вулканично стъкло. Тиан рядко затваряше прозорчето. Беше топло, защото металът провеждаше топлината от планетните недра.

Дупката беше прекалено малка, за да послужи за бягство.

Тук специфичната музика се чуваше по-слабо и с някак по-висок тон, като обой. Звукът идваше от дупките, които лиринксите бяха пробили из каменната кула. Тъй като по тези места вееше непрекъснато, то и звукът не спираше.

Безконечно неспокойство измъчваше Тиан. Копнежът по амплимета не я оставяше на мира, а се усилваше с всеки изминал ден. А тя не можеше да стори нищо. Още на първата нощ бе успяла да отключи вратата си, но я бяха заловили само след минути. Не ѝ направиха нищо, само я отведоха обратно и започнаха да я заключват с резе.

Всеки ден я разпитваха за бипирамидата и за специфичните особености на работата ѝ. И всеки ден тя отказваше да отговаря, макар и с все по-големи усилия. Знаеше, че скоро ще им каже всичко, само и само да подържи кристала за секунда. Тя трябваше да го има. Амплиметът беше единствената ѝ надежда да се измъкне. Не само това — той въплъщаваше единствената надежда за Минис. Сред мъките си нито за миг не беше забравила главната си цел — навреме да отнесе кристала в Тиртракс.

Само как съжаляваше, че се беше изпуснала пред Рил за абстиненцията. Но пък нямаше смисъл да се ядосва за неща, които нямаше как да коригира.

— Какво точно правите тук? — обърна се тя към Рил на осмия ден. — Опитвате се да направите собствени кланкери? Затова ли сте толкова заинтересовани от уменията ми?

— Не бихме копирали оръжията на враговете си — хладно отвърна той. Държеше се така, откакто Тиан го беше защитила.

— Защо?

— Това би представлявало огромна крачка към пропадането ни. Би означавало да се обърнем срещу същината си. Всяко устройство, с което си служим, трябва да е родено от нашите собствени традиции.

— Но нима не би било по-лесно…

— Леснотата няма никакво значение! — яростно рече той. — Ние не сме човеци ! Целта на съществуването ни не е да се стремим към по-лесни неща, а към по-добри ! От значение е самата борба. Иначе по нищо не бихме се отличавали от пропаднали създания като…

„Като вас“, това беше премълчаното. Тя се въздържа да изтъкне, че победата би оправдала подобен компромис: вече ѝ беше ясно, че за лиринксите целта не оправдава средствата. Приемаха само средства, част от собствената култура.

— Тогава какво се опитвате да постигнете?

— Това не мога да ти кажа.

Още една разлика между човеци и лиринкси. Вторите лъжеха изключително рядко. Просто отказваха да отговорят.

— Каква е причината да съм тук? През цялото това време единствено ям и спя. Започвам да се притеснявам, че ме угоявате за някакво пиршество.

Опита се да изрече горните думи на шега, само че не се получи.

Рил отвори прозореца ѝ и подаде муцуна навън. Когато накрая се дръпна, около очите му се бяха образували малки ледени кръгове.

— Изучаваме те, за да узнаем повече за вида ти. Смятаме, че ще можеш да ни помогнеш.

Тиан потръпна. Днес леденият вятър духаше право срещу стаята ѝ.

— Собствените ви опити с амплимета не добиват успех?

— Какво те кара да мислиш така?

— Жестовете ви, гласовете ви. Аз също изучавам лиринксите.

— Какво друго научи?

— Че никога не споменавате Историите си, Рил.

Той моментално помрачня.

— Ние сме изгубен народ. Нямаме Истории.

— Какво искаш да кажеш?

Занаятчията не очакваше отговор. Ала след като се доближи до вратата и я затвори, Рил отново се приближи и каза:

— По време на пребиваването си в празнотата ние сме изменяли още неродените си деца, за да може видът ни да оцелее. И той оцелял. И то възможно най-пълноценно. Това се е превърнало в традиция и сме продължили да внасяме изменения във фетусите. Оцелели сме. Станали сме по-многобройни, но вече не се вписваме. Вече не знаем кои сме.

В Калисин имаше стотици лиринкси, голяма част от които бяха деформирани в различни аспекти: без криле или нокти, с отклонения в бронята или пигментацията, неспособност да променят цвета на кожата си. Това беше сред нещата, над които Тиан размишляваше. Може би те се опитваха да се върнат към същността си, която са имали преди внасянето на многобройните изменения? Всички лиринкси, дори и онези без отклонения, излъчваха някакво загатване за неудовлетвореност.