Йън Ървайн - Геомант - 2 том

Рил се надигна, тръснал глава. Отвратителен стон преряза въздуха. Това беше Бесант. Всички лиринкси се обърнаха към нея. Тя се опита да се претърколи, но успя да постигне единствено лилав кръвоизлив от устата си. Опитаха се да я повдигнат, което породи нов рев на болка.

Един от лиринксите се зае да разглобява дървения скелет на крилото, друг донесе плат, за да сглобят носилка, а трети бършеше устата на Бесант и нещо ѝ говореше. Тя посочи към торбичката, окачена на гърдите ѝ. Някой я развърза и извади кожена кесия, отворена на свой ред. Някаква женска възкликна удивено и повдигна амплимета, за да го видят всички. Сега кристалът сияеше много по-ярко от обичайното. Светлината направо бликаше от него.

Бесант с мъка успя да изхрипти няколко изречения, сред които Тиан долови и името си, макар и иноземно изопачено (Тиягн). За момент всички лиринкси се извърнаха и се вторачиха в нея. Бесант продължи, малко по-високо:

— Миликсин тхрупа харрха, гос тирри Рил !

Последните ѝ три думи оформяха крясък, съпроводен с обвинително посочване. Усилието я накара да се отпусне и отново да се закашля с бълбукане.

Лиринксът, който беше разрязал въжетата на Тиан, с три скока се озова до Рил, сграбчи го с едната си ръка и го изправи, а с другата го удари три пъти по челото. Безкрилият сведе глава и протегна ръце. Онзи го овърза (Рил не реагира, когато ранената му ръка беше болезнено извита) и го отведе.

Друго създание взе багажа им и посочи към дупката. Тиан се отправи натам. Оставащите лиринкси бяха преместили Бесант върху носилката и привързваха въжета към триножник, поставен над входа. Занаятчията бе отведена по тясна желязна стълба, чиито стъпала бяха прекалено раздалечени.

Първото нещо, направило ѝ впечатление, беше шумът — или по-скоро музика: тихо бучене, породено от съвместната работа на невидими музиканти и огромни тръби. Звученето не спираше, изменяше единствено тоналността си. На моменти ставаше тъй ниско, че Тиан го усещаше само по вибрациите в костите си.

Тя крачеше сред мрака, потънала в мисли за външния свят: дали някога щеше да го види отново? Това място изглеждаше странно: изградено от подобие на застинала сива пяна, всички повърхности бяха закривени. След дълго слизане, подминало множество кухини с (предполагаше) бойно и работно предназначение, Тиан бе въведена в огромна кухина с формата на две чинии, прихлупени така, че дъната им да се оглеждат едно в друго.

Занаятчията бе отведена в централната хлътнала част на помещението. В единия край на равния кръг беше поставена маса с кана и чаши (големи колкото кофи). И масата, и съдовете бяха изработени от желязо. Тук въведоха и Рил, следван от носилката на Бесант. Десетки лиринкси изпълваха залата.

Млада женска, чиито плочки бяха тъй меки и лишени от пигментация, че през тях личаха очертанията на гърдите ѝ, нежно повдигна главата на Бесант. Друга женска, много едра, се приведе над ранената и за момент придоби чертите на онова състояние, в което Рил беше регенерирал ръката си. Сетне тя се изправи и поклати глава:

— Ще говориш ли, мъдра майко?

Бесант отвърна на неразбираемия си език. Всяка дума оформяше мехурчета върху устните и ноздрите ѝ. Отново бе изречено името на Тиан и занаятчията отново се радваше на всеобщо внимание. Едър мъжки лиринкс с масивно чело, под което светеха зелени очи, извади амплимета. Кристалът освети помещението с ярката си светлина.

Лиринксът посочи към Тиан. Едрата женска, чиито люспи бяха жълти, а брадичката и шията бяха сбръчкани и висяха, заговори на езика на Тиан:

— Аз съм Келанд, мъдра майка на Калисин. Покажи ни устройствата, женски човеко.

Тиан не посмя да се възпротиви. Надяна шлема, взе жичната сфера и зачака. Лиринксите продължаваха да я гледат.

— Амплиметът се поставя в сферата — рече занаятчията.

Келанд даде знак и мъжкият с масивните вежди донесе кристала. Още преди да се е доближил, Тиан вече усещаше огромния потенциал, обгръщащ това място. Тук трябваше да има мощен възел.

Копнежът ѝ по бипирамидата беше опустошителен. Очите ѝ се насълзиха. Тя отвори сферата, за да може лиринксът да постави кристала вътре. Сиянието на амплимета стана изгарящо. Иноземецът извика и изпусна кристала. Тиан го улови — мигновение на тръпнеща наслада — и го постави в сферата, след което я затвори. А лиринксът отскочи назад, като че Тиан се канеше да го ухапе.

Тя остави сферата и се съсредоточи. Полето тук беше толкова ярко, че и с отворени очи можеше да си го представи. Тукашната възлова точка явно бе чудовищна. Тиан колебливо намести шлема си. Страхуваше се от амплимета — сега той теглеше сила самичък. Онзи път на склона едва не я беше убил, а сега светлината му беше далеч по-ярка.