Йън Ървайн - Геомант - 2 том

Ниш взе решение, изненадало и самия него:

— Аз също ще се включа в това търсене.

Фин-Мах изглеждаше искрено изненадана. За пръв път Крил-Ниш виждаше подобна реакция от нея.

— А смяташ ли, че си достатъчно зрял, за да се справиш с подобно нещо?

— Най-вероятно не. — Щом бяха започнали с редките изключения, Ниш реши да прояви искреност. — Но познавам спецификите на работата с метал, хора и машини. Възможно е плътоформирането да притежава сходства с металообработката.

— И множество различия.

— Отраснал съм сред екзаминатори и перквизитори. Смятам, че това ми предоставя нужните качества.

— Липсва ти най-важното качество — отвърна следователят. — Не си способен да използваш Тайното изкуство.

— Но умея да работя с перцептора, а тя притежава рядък талант.

— Това не е същото.

— После идва Иризис.

— Тя е измамница — отсече Фин-Мах, — която не притежава таланта, изискващ се за длъжността ѝ.

Ниш извърна глава, за да не види тя шокираното му изражение. Изобщо имаше ли нещо, което Фин-Мах не знаеше?

— Тя по брилянтен начин умее да сплотява хората си и да ги поощрява да се развиват. И действително притежава знанията, които се изискват от длъжността ѝ.

— Както и да е — отегчено отвърна следователят. — Никой не подлага на съмнение твоята компетентност, механико. И интелигентността ти. Но на моменти не си способен на трезва преценка, а моралната ти цялост е под въпрос. Способен ли си да не се отказваш, без значение какво се случва около теб?

— Видяхте ли какво сториха те с баща ми? — глухо произнесе Крил-Ниш — Ако той умре, никога вече няма да бъда пълноценен. Между нас има много разногласия, но той пак си остава мой баща. Джал-Ниш притежава много недостатъци, аз също. Но липсата на лоялност не е сред тях. Няма да оставя ненаказано онова, което му сториха.

Фин-Мах бавно го погледна в очите.

— Вярвам ти, Крил-Ниш. Така да бъде. В качеството си на ръководител на операцията ти разрешавам да проучиш въпроса. Разполагаш с три месеца. След това въпросът преминава под юрисдикцията на новия перквизитор — или на баща ти, ако се възстанови.

Тя хвърли бърз поглед наоколо, търсещ евентуални пропуснати неща, сетне пое обратно към кланкера. За момент Ниш остана загледан в дребните трупове, затихнали в клетките. Чудеше се в какво се е забъркал. Но после се замисли над предстоящото и реши, че подобни удивления са излишни. Твърде вероятно беше да не успеят да смъкнат кланкера от платото, бяха прекалено малобройни.

Сигурна смърт щеше да последва неуспеха им.

Тиан и Рил скоро оставиха платото далеч зад себе си. Над тях огромните криле на Бесант ритмично нанасяха удари на въздуха. За по-малко от час планините също се бяха отдръпнали, за да отстъпят на неравна земя, предимно безлесна, изпъстрена с множество езера. Занаятчията знаеше, че това е Бурлап, макар и до този момент да не бе идвала тук. Край южната част на едно от огромните езера тя зърна град. Тиан сравни местоположението му с мисловната си карта и прецени, че това трябва да е Нокс.

Пред тях се издигаше друга планинска верига, по-къса, но също тъй широка и висока. Слънцето отиваше към залез. Студът бързо сграбчваше занаятчията.

— Рил? — промълви тя.

— Да?

— Умирам от студ. Още много ли има?

— Часове.

— По това време ще съм умряла.

Той я издигна и я привърза към гърдите си (с лице към земята). Явно беше разтворил гръдните си плочки, защото Тиан усети топлината на тялото му. Сякаш беше опряла гръб до тенекията на печка. Великолепен контраст със студа. И също така неловко усещане, макар че тя се стараеше да не мисли за това.

Имаше моменти, в които летенето ѝ доставяше удоволствие. Прекрасно беше да се плъзга сред въздуха, да наблюдава почти незабележимото отместване на света под себе си, придобил нетипичния изглед на бродирана кувертюра.

Нощта изпревари достигането на втората планина. Студът рязко се усили. За Тиан стана по-трудно да запазва топлината си, дори и притисната към Рил. Тя неспирно шаваше с пръстите на ръцете и краката, притискаше длани към носа и бузите си, но това не беше достатъчно. Самият Рил също осезаемо поизстина.

Нощта, дълга почти петнадесет часа, ѝ се стори като цяла вечност. Рамото я пробождаше и при най-малкото движение. Страшно много ѝ се искаше да поспи, ала знаеше, че тогава има опасност да измръзне. Липсата на сън и топлина превръщаше всяка минута в час. И това не бяха единствените неща, по които копнееше. Амплиметът. В съзнанието си тя го виждаше, окачен на гърдите на Бесант, близо, ала недостъпен. Искаше го до болка, но не можеше да го получи.