Йън Ървайн - Геомант - 2 том

— Какво има, занаятчия?

Тя се задави.

— Не… мога — изхриптя Тиан. — Трябва да намеря кристала…

Младата жена започна да отстъпва.

— Защо, Тиан, защо ? — Ги-Хад рухна на колене.

Тя рязко се обърна, тъй като не можеше да понесе погледа му, но се блъсна в Рил, който веднага я грабна и я понесе, без да обръща внимание на вялата ѝ съпротива. Очите ѝ отново се спряха на отговорника, който се беше подпрял на един от рухналите ледени блокове. Той гледаше след нея. Отчаяната Тиан знаеше, че никога вече няма да го види. Презираше се.

Рил подири прикритието на една от ледените постройки.

— Къде ме водиш? — промълви тя.

— Далеч.

— Ами останалите лиринкси?

— Те ще умрат, за да ни защитят — тъжно отвърна Рил.

— Дори децата?

Лицето му изразяваше неприкрита болка, вероятно изострена от осъзнаването за малката вероятност той да има свои малки.

— Уви! Има прекалено много войници, също и четири кланкера. Вие, човеците, притежавате смъртоносна изобретателност. Нямаме шанс. Катапултите са убили трима от нас в съня им.

Той внимателно подаде глава, но почти веднага я дръпна.

Двама войници притичаха през просеката между иглутата. Те зовяха свой другар, когото Тиан не можеше да види.

— Покривът падна. Тя сигурно е затрупана — каза единият.

— Иризис също беше там — рече вторият.

Ръката на Рил затули устата на Тиан. Безкрилият я повлече в обратната посока.

— Къде е кристалът ми? — промълви тя. Той бе станал смисъл на съществуването ѝ.

— Бесант го отнесе със себе си. С нея е в безопасност. Скоро ще го видиш отново.

Това обещание веднага облекчи състоянието ѝ. Тиан се огледа. Ивица лилавееща кръв се стичаше от рамото му. Зад тях вятърът промени посоката си и за миг разблъска снежните облаци.

— Ето ги! — изрева някой.

Нещо блесна между две от най-далечните снежни постройки. Ниш присви очи.

— Това е Тиан! Някакво чудовище я отнася. Давай след него, Ки-Ара!

Пур-Дид удари с юмрук по покрива и кланкерът се раздвижи, тромаво и със скърцане. Сетне стрелецът понечи да се прицели с копиемета, само че двамата бегълци вече не се виждаха. А Ниш отвори горния люк и викна към оператора:

— Някакъв проблем ли има?

— Маслото е изстинало. Докато не загрее, няма да мога да ускоря.

— С нещо да помогна?

— Няма с какво! — Насечените движения на Ки-Ара издаваха неспокойството му. — Няма с какво!

Юлия се беше свила в задния край и трепереше. Всякакво насилие за нея беше нетърпимо.

Ниш с тревога си спомни за Иризис. Беше я изгубил от очи след началото на битката. Нищо чудно тя вече да не се намираше сред живите.

Кланкерът описа голям кръг, преди Пур-Дид да открие следите, отвеждащи към края на платото, който впрочем не беше далеч.

— След тях! — разпалено и ненужно се провикна Ниш. Пур-Дид се подсмихна на новашкия му ентусиазъм.

Ки-Ара поде неуверено:

— Длъжен съм да уведомя сержанта…

— Няма време! — кресна механикът. — Излезе ли вятър, ще ги изгубим. През това време те ще са слезли. Докато спуснем кланкерите обратно долу, ще са изчезнали сред планините.

Ако изобщо са останали хора, които да се включат в преследването , кисело си помисли Ниш. Битката бе същинска касапница. Нищо чудно само те да преследваха лиринкса. И ако действително се окажеше така, щяха да се озоват на един неуспешен изстрел от гибелта. Колко бързо бяха изгубили превъзходството си!

Кланкерът летаргично последва следите. Крил-Ниш мислено наруга бавното темпо. Бе видял, че лиринксът накуцва, но със сигурност пак се придвижваше по-бързо от техния ход.

Дирите завиваха, потъваха в дълбока падина, запълнена с преспи, и излизаха от другата страна, където снежният слой беше по-тънък. А операторът продължи право напред.

Ниш скочи долу, без да обръща внимание на свитата в ъгъла Юлия.

— Следвай дирите! — кресна той и посочи. — Сляп ли си?

— Снегът там е прекалено дълбок — отвърна Ки-Ара. — По-бързо ще е, ако минем по ръба.

Самият кланкер също беше ускорил ход, очевидно загрял механизма си от движението. А и снегът тук не беше толкова дълбок.

— Виждам ги! — кресна Ниш и мушна глава през горния люк. Стреляй! Какво чакаш?!

Пур-Дид не помръдна.

— Проклет идиот! — Механикът отново се изкачи на платформата. — Защо не стреляш?

— Не мога да насоча копиемета толкова ниско.

Ниш се обърна към оператора.

— Спусни предницата! Иначе копието ще прелети над главите им!

— Знаем си работата, механико — студено каза Ки-Ара. — Успокой се и ни остави да си я вършим.