Йън Ървайн - Геомант - 2 том

— Изглежда именно край онзи край трябва да се изкачим — каза Джал-Ниш, — ако времето се задържи лошо. Покажи ни на картата, войнико.

Вули пристъпи напред. Приличаше на мечок, изправен на задни лапи. Огрубелият му, лишен от нокът пръст посочи към източната част на облия край и каза:

— Преди, когато разбойниците се разполагаха, тук имаше стълба. Ако чудовищата не са я унищожили, то най-малко я пазят. На тях стълби не им трябват. Селото беше тук. Навсякъде другаде вятърът не се трае.

— А има ли място, където човек може да се изкачи незабелязано? — поинтересува се сержантът. Вули отговори веднага:

— Ето тук, от другата страна на стълбата. Тук склонът е начупен и камъните не позволяват да се види. Но и изкачването си е трудничко.

— Подготвени сме — самодоволно каза Джал-Ниш. — Войниците от четвъртия кланкер са катерачи. Готови сме за всяка ситуация.

За юмрука в лицето не беше готов , помисли си Иризис с известно удовлетворение. Красивият нос на перквизитора беше изкривен. Всяко вдишване хъхреше през синусите му.

Съобщението на Джал-Ниш изненада всички, включително и Арпъл, защото присъединилите се войници бяха мълчаливи.

— Ще се преместим там — продължи Джал-Ниш — и катерачите ще се приготвят. Когато се развидели, те ще поемат нагоре по скалата, за да разузнаят и приготвят пътя за останалите — освен ако времето не се изясни. Утре вечер за лиринксите ще говорим в минало време.

Пристигнаха почти едновременно с идването на сивкавата зора. Вятърът фучеше яростно, но преследвачите намериха сравнително тихо местенце на северната страна. Рустина крачеше, отметнала глава назад, загледана в скалата. Търсеше удачно място, от което да започнат катеренето си.

— Мисля, че тук ще бъде подходящо! — Тя допря ръкавицата си до слоестата скала.

Иризис се беше втренчила в снега, очертаващ вихрите на въздушната стихия. Мислеше единствено за кристала. Нощите ѝ бяха изпълнени със сънища за него, а денем си представяше как той ѝ връща таланта.

Останалите от войниците на Рустина носеха огромни пакети, които струпаха в подножието. Сержантът им направи знак:

— Не, сложете ги по-далече. Иначе ако ни видят, ще е достатъчно да хвърлят няколко камъка.

Скоро приготовленията приключиха. Иризис беше загърбила вятъра и наблюдаваше. Първите двама катерачи получаваха последните си напътствия. Те приличаха на Рустина: високи, стройни, с дълги крайници. Към китките и подметките на ботушите им бяха прикрепени подвижни шипове. Всеки от тях бе екипиран с остра брадвичка за лед и малка раница. Свързваше ги въже.

Накрая Рустина ги потупа по рамото и ги отпрати. Двамата започнаха да се катерят с изненадваща ловкост. Намираха опори, които изглеждаха невидими за Иризис. Четирикраки паяци, скоро войниците се изгубиха сред снега.

Джал-Ниш стоеше, скръстил ръце. Недалеч от него бе застанал сержант Арпъл, скован като на парад. В раната над устната му се бяха струпали снежинки. Рустина крачеше напред-назад, стиснала и без това тънките си устни. Червената ѝ грива се развяваше. Минаха минути, проточили се в час. Не се чуваше нищо. Но пък и с този вятър не би могло. Рустина бе започнала да си мърмори нещо. Джал-Ниш също започна да се разхожда нервно. Само Арпъл все още не помръдваше.

Долетя стържене на метал в камък. Нещо изникна край скалата, спускащо се надолу. Последва нов удар, оттласкване. Това бе един от войниците, спускащ се по въже. Краката му докоснаха земята.

— До този момент всичко е идеално — засия той. — Няма и следа от тях. Заехме позиция на върха.

Джал-Ниш бе притичал до него.

— А времето?

— Великолепно! — Катерачът широко се усмихна. Венците му бяха пожълтели от дъвканата нига. Рустина бе раздала дажби на хората си, макар самата тя да не се бе възползвала. — Вее здравата. На повече от двадесет крачки не се вижда нищо.

— Никакви следи, никаква пъртина?

— Не, сър. — Той изплю жълтеникава храчка.

— А кланкерите?

Войникът се почеса по главата и се консултира с Рустина, която кимна.

— Смятам, че ще е възможно, сър.

Тримата се отдръпнаха встрани и Иризис не чу остатъка от разговора им. Скоро Джал-Ниш се отдръпна и нареди:

— Сержант, ти и останалите ти хора се изкачете колкото е възможно по-бързо! Подгответе мястото и издигнете съоръженията. Арпъл, прати да повикат кланкерите. Ще ги издигнем на върха.

Арпъл изглеждаше скептичен, но се обърна към един от войниците си, който се понесе на ските си към лагера. Хората на Рустина приготвиха сноповете пръти, които по-рано бяха стояли привързани към кланкера им (и за чието предназначение Иризис често се беше чудила). Носеха още и торби с макари, въжета, скоби и прочее оборудване. Самата Рустина също се бе включила в пренасянето и мъкнеше наравно с останалите. Хората ѝ започнаха да се изкачват, възползвайки се от спуснатото въже.