Йън Ървайн - Геомант - 2 том

Недоловимото потракване се превърна във вой с все по-нарастваща настойчивост: маховите колела се ускоряваха. По някакъв чудодеен, невероятен начин, контролерът черпеше енергия от полето.

— Ти успя! — възкликна Ниш, прегърна я силно и я целуна по челото. — Знаех си, че ще успееш!

— Това ѝ е работата — студено отвърна Джал-Ниш. — Не виждам причина за подобна суматоха. Настрой и останалите, занаятчия, за да продължим преследването си.

Иризис се зае с останалите три контролера и даде насоки на операторите. Накрая, когато беше готова, тя се върна в своя кланкер и докосна Юлия по бузата в мълчалива благодарност. Нямаше представа какво бе направила дребната жена или как ѝ бе показала пътя, но това нямаше значение. Беше сторено. Беше ѝ спечелило мъничко отлагане. Но нищо друго не се бе променило. Иризис усещаше, че все още не си е върнала умението. На всяка цена трябваше да се сдобие с онзи кристал.

През следобеда на петия ден настъпи кратко проясняване и можаха да зърнат плато със стръмни стени. Юлия бе казала, че лиринксът е поел право към него. Преследвачите останаха на място, за да изчакат нощта. Едва тогава поеха предпазливо. Джал-Ниш възнамеряваше да нападнат врага изневиделица. Прекарваше дълго време с Рустина, червенокосата предводителка на войниците, които ги бяха пресрещнали на реката. И в момента двамата бяха приклекнали встрани. Той говореше, а тя чертаеше нещо с ножа си по снега.

— Очевидно татко планира поредния си триумф — кисело каза Ниш на Иризис.

— Непрекъснато трябва да се изтъква колко е… — Тя замълча, защото Джал-Ниш се приближи.

— Ами ако там има лиринкски град? — обърна се механикът към перквизитора.

— Толкова високо? Най-много някоя малка група.

Стигнаха подножието на платото няколко часа преди зазоряване. Вече не следваха следите на лиринкса директно, за да не се натъкнат на наблюдатели. За момента нямаше опасност, тъй като носещите се във въздуха снежни пелени скриваха върха на платото. Преследвачите разположиха лагера си в падината зад един хълм — скривалище, в случай че времето внезапно се оправеше. Там проведоха съвещание, на което присъстваха всички, дори и Юлия, макар че на нея разрешиха да наблюдава от отворения люк на кланкера.

— Какво знаеш за това място? — обърна се Фин-Мах към сержанта.

— Чувал съм за него — отвърна Арпъл, подпрял се на жълтеникавата скала. Вятърът бе оформил причудливи ъгловати форми, които бяха по-кафеникави на цвят. — Някога там било пасбище, имало овчари и козари. Но преди около четиридесет години времето започнало да застудява, лятото изчезнало. Стадата измрели от глад. Онези от хората, които оцелели, се махнали. Сега нищо не може да живее там.

— С изключение на лиринксите! — вметна перквизиторът. — А те не се хранят с камъни. Кой сред вас се е качвал горе? Говорете, ще бъдете възнаградени!

— Мисля, че Вули познава мястото — каза Арпъл, след като се поколеба. — Вули…

Як ветеран заговори откъм сенките. Гласът му беше маслено мек и не надвишаваше шепот. Иризис насочи погледа си към него. Войникът беше едър и мускулест, макар и с дребни крака. Лицето му бе покрито с ритуални белези, посочващи клана му. Върху гърлото му също имаше белег, надали доброволно нанесен. Това обясняваше гласа му. Как ли беше оцелял подобна рана?

— Бях по тези места като дете, сър. После бях част от бандитска шайка. Жълтовлъз, Консумин, Волфрамат и останалите селца трепереха от нас.

— Не ми е известно там да има някакви поселища — каза Джал-Ниш.

— Вече няма. Гладът и чумата довършиха започнатото от обирджиите.

— Какво друго знаеш за това плато, войнико?

— Нарича се Гариън, сър, което на местен диалект означава „плоска планина“. Или поне означаваше. Аз съм последният, който го говори, а като си отида…

Той замълча.

— Как изглежда върхът, Вули? — попита Арпъл.

— Оформен е като яйце, сър. Както сме застанали сега, острият край сочи към нас. Заради снега би ни отнело ден, за да го прекосим.

— Около три левги дълго — каза следовател Фин-Мах, разгърнала карта. — И две широко. Немалко сили биха били необходими, за да се разположат наблюдатели, обхващащи всички посоки. Значи върхът е плосък? Горе е равно?

— Почти — отвърна Були. — В другия край има ниски хълмове и дерета. Но няма високи места, от които да се наблюдава.

— Къде биха разположили лагера си лиринксите? — попита перквизиторът.

— В отсрещния край. В падините е завет. Освен това там има вода, когато е по-топло.