Йън Ървайн - Геомант - 2 том

— Какво правят? — попита Тиан.

— Наблюдават — отвърна безкрилият, с което изчерпа отговора си.

През първата нощ занаятчията очакваше кристални сънища. Надяваше се те да включват любимия ѝ. Само че съновиденията се оказаха невъобразими ужаси. В съня си тя виждаше хиляди клетки, всяка от които съдържаше някаква смътна представа за диво животно.

А сред тези клетки пълзеше оранжева мъгла и се увиваше около зверчетата, за да ги стисне в безплътен, но болезнен обръч. Те пищяха от болка, кръв бликаше от устите им и от други отвори. И започваха да се променят. Месото и костите се деформираха, кожа и мускули се изопваха. Зъбите гнило се отронваха от устите им, за да бъдат заменени от други, далеч по-остри.

Скоро Тиан бе заобиколена от чудовища. И всички те я гледаха.

Остатъка от нощта тя прекара будна, обикаляща из затвора си, само и само за да не заспи отново.

На втората нощ отново я споходиха сънища, само че вече предизвикани от абстиненцията, ставаща по-силна с всеки час, който Тиан прекараше отделена от амплимета. Тялото ѝ биваше раздирано от болките на копнежа. По цял ден мислеше единствено за кристала и как да си го върне. Нощем го сънуваше. Това беше най-мъчителната характеристика на абстиненцията — че минаваше прекалено бавно. А имаше хора, които така и не се отърсваха.

— Какво има? — попита я Рил на втория ден, когато Тиан лежеше в кожата и буквално трепереше от желание. — Болна ли си?

В сегашното си състояние тя не можеше да измисли с какво да се оправдае.

— Трябва да взема кристала си — прошепна тя. — Моля те. Не мога да понеса да съм отделена от него.

— Аха — каза Рил и излезе.

Едва впоследствие Тиан осъзна каква власт над себе си им бе предоставила.

Следващи насоките на Юлия, преследвачите се отправиха право към последната от пещерите. Иризис вървеше начело. Двама войници внимателно се приближиха до завесата от меча кожа, повдигнали копия. Иризис, дръзка от отчаяние, се хвърли напред, с един замах откъсна кожата и скочи вътре. Пещерата беше празна.

— Няма я! — мрачно каза занаятчията.

— Но съвсем неотдавна е била тук. — Арпъл разравяше все още червенееща жарава сред пепелта.

— Сега ясна ли ти е ценността на перцептора? — долетя гласът на Ниш. — Признаваш ли заслугата ѝ?

— Да — отвърна перквизиторът. — Тя доказа полезността си. Убеден съм, че ще ѝ намерим широко приложение във войната.

Юлия трепна и се притисна по-близо до приятелите си. Джал-Ниш грубо се изсмя и нареди всички пещери да бъдат претърсени. После се обърна към кланкерите и даде знак останалите отряди да се съберат около тях.

Скоро откриха пресни следи, които отвеждаха нагоре по склона. Войниците ги последваха, а бойните машини продължиха по протежение на долината. В късния следобед преследвачите отново се събраха.

Привечер започна да вали сняг. Опитаха се да продължат преследването, като разчитат следите на светлината на факли, но смрачаването и натрупващият се сняг преустановиха тази им дейност. Затова преследвачите останаха да лагеруват в подножието на един склон и за пръв път от много дни насам всички можаха да се наспят. На сутринта отново се обърнаха към Юлия. Този път тя посочи по̀ на юг. Тъй като вече не можеха да разчитат на следите, в течение на следващите дни многократно им се налагаше да се обръщат към нея.

В такива трудни условия кланкерите можеха да се придвижват единствено с бавен ход. Често се случваше маслото им да замръзне. Непрекъснато възникваха дребни повреди, които Туниз и Ниш трябваше да отстраняват. Едва сега Крил-Ниш установи колко мрази професията си. Всяка авария неизменно включваше окървавените му пръсти, обгорени от студа, както и крясъците на баща му. Всяка манипулация тук бе десетки пъти по-трудна в сравнение с фабриката. Дори невъзмутимата Туниз на моменти започваше да ругае.

Вятър нямаше, но пък беше страшно студено, особено през ясните нощи. На третия следобед ги връхлетя снежна буря. През целия следващ ден бяха принудени да останат на място, а петото утро довлече със себе си вятър, който веднага се зае да разхвърля преспите. Напредъкът на преследвачите ставаше все по-бавен и по-бавен, докато в един момент кланкерите просто спряха.

— Какво става? — изпищя Джал-Ниш. Трябваше да пищи, за да надвика вятъра. Всички се събраха зад бойните машини.

— Полето е прекалено слабо — обясни Зимо, чийто кланкер вървеше втори. — През последния четвърт час вървяхме на маховици, само че и те се изхабиха.