Йън Ървайн - Геомант - 2 том

Лиринксът, който държеше Тиан, я остави на земята. Отново последва разговор на неразбираем за нея език. Все пак на занаятчията ѝ беше ясно едно: през цялото време Рил бе вървял именно насам. Не бе имал никакво намерение да я отвежда през планините. Всичките му приказки за кодекс на честта се бяха оказали лъжа. Тиан се чувстваше много огорчена и разочарована — както от постъпката му, така и от собствената си наивност. Та лиринксите бяха врагове!

— Какво искаш от мен? — обърна се тя към Рил.

— Да ни помогнеш да спечелим войната, разбира се.

— Но… ти каза, че си ми длъжник.

— И изплатих дълга си, като те спасих от лавината. После, на леда, спасих живота ти повторно, когато собствените ти сънародници се канеха да те убият.

Тя се вторачи в страховитото му лице.

— Но ти не ми каза, че вече сме квит.

— Нима сама не можеш да определяш задълженията си? Ние сме във война, женски човеко!

Тиан се чувстваше пълна глупачка. Какво я беше прихванало, за да му се довери по такъв начин?

— Ти не ми каза! — просъска отново тя.

— След първото ти спасяване те оставих без надзор. Имаше възможността да избягаш, но не се възползва от нея. А след всичко, което сторих за теб впоследствие, вече ти си тази, която ми е длъжница.

— Няма да предам вида си — каза тя, само че той вече беше изчезнал.

Тиан започна да обмисля незавидната си позиция. Лиринксите винаги щяха да бъдат врагове на човечеството. Какво ли я очакваше сега? Рил не би я довел тук случайно.

Голям лиринкс изникна през прохода, разположен право насреща ѝ. Гребенът му беше зелен, а гърдите му бяха заоблени, поради което Тиан прецени, че въпросният лиринкс е женски. Гребенът ѝ беше белязан. Първите три шипа липсваха, а ципата около белезите бе изгубила способността да променя цвета си. Женските лиринкси не отстъпваха по големина на мъжките, понякога дори ги надвишаваха. Наизлизаха още създания, сред които беше и Рил. Скоро Тиан се оказа обградена от осем същества. Безкрилият се обърна към едрата женска и започна да обяснява нещо. Сред присъстващите имаше още два женски лиринкса (прецени по зелените гребени), които носеха малки. И всички имаха ципести криле, които в момента бяха сгънали.

— Покажи ни приспособленията си, Тиан — каза Рил.

Тя поклати глава. Лиринксът, който беше понечил да я нападне на върха на платото, с един скок се озова до нея, сграбчи я за гърлото и я разклати.

— Глиннх! — повелително изрече едрата женска.

Лиринксът пусна Тиан. Рил изсипа раницата ѝ на земята и ѝ подаде сферата, кристала и шлема. Погледът му я лиши от склонността за съпротива.

Тиан провери целостта на жиците, сетне се убеди, че кристалът в шлема не се е разместил. Сферата бе леко сплескана, което занаятчията коригира. Накрая се увери, че топчетата се движат с предишната си лекота. През цялото време лиринксите не откъсваха очи от нея.

Сега тя взе хедрона — амплимета. Той беше затоплен, дори повече от обичайното. Значеше ли това, че мястото попадаше в излъчването на възлова точка? Във всеки случай кристалът ѝ се струваше по-тежък от обичайното. Рил повдигна ръката ѝ, за да могат всички да видят кристала.

Във вътрешността на бипирамидата блесна искра. Жълтото сияние накара Тиан да присвие очи. Беше прекалено ярко. Лиринксите възкликнаха едновременно.

— Тламптер риш! — каза Рил. — Кристалният ключ. А тя е негов носител.

Лиринксите се скупчиха и потънаха в оживена дискусия, пълна с ръкомахане, удари по чуждите гърди и бесни цветови изменения. Рил изглеждаше необичайно покорен — останалите го млатваха толкова силно, че той залиташе назад, докато неговите собствени удари бяха по-скоро потропвания, изпълнени със сведена глава.

От езика на тялото им и начина, по който разговаряха с него, Тиан можа да разбере, че Рил не се ползва с особено уважение. Може би това се дължеше на нечифтосания му статус, а може би на липсата на криле? Каквато и да беше причината, всезнаещият и всемогъщ неин защитник тук се оказваше безсилен.

Тиан не разбра и думица от последвалия дълъг дебат. След известно време тя бе отведена до по-малко помещение, чийто вход запушиха с леден къс. Ако Рил не ѝ беше взел ножа, тя би могла да си проправи път през снежните блокове. А леденото парче на входа беше прекалено тежко, за да може да го отмести.

Тя започна да се разхожда напред и назад. В средата на снежната стая бе постлана някаква бяла кожа. Беше прекалено голяма, за да принадлежи на дива котка. Беше и прекалено рунтава, за да е от планинско говедо. Сигурно беше от снежна мечка. Тиан се настани отгоре ѝ и се замисли.