Йън Ървайн - Геомант - 2 том

Занаятчията се опита да прикрие смущението си, като подбели очи към Ниш.

— Аз съм злобна кучка — промърмори тя. — Не бързай да придаваш такова значение на една-единствена постъпка.

— Готова ли си да потърсиш Тиан? — каза Ниш. — Ще можеш ли…

— Разбира се!

Юлия беше необичайно оживена и направо кипеше от енергия, докато си слагаше превръзката.

Джал-Ниш потропа по задния люк.

— Напредък? — сопна се той.

Ниш рязко отвори, с което принуди баща си да отскочи назад.

— Тя търси.

— И? — изгрухтя Джал-Ниш. — Излез, перцептор.

Юлия слезе, като внимаваше да се държи настрана.

— Какво виждаш? — подкани я перквизиторът.

Тя не каза нищо.

— Кажи ни какво виждаш, Юлия — рече Ниш и взе десницата ѝ.

Дребната жена размаха другата си ръка.

— Виждам я! — Тя сочеше югозапад.

Видно беше, че перквизиторът не бе очаквал подобен отговор.

— Сигурна ли си? — невярващо рече той. — Колко далеч е?

— Не е далече. Кристалът ѝ сияе като зорница.

Иризис не можа да сдържи възклика си. В този момент сред облаците надникна слънцето. Джал-Ниш се усмихна, което беше грозна гледка.

— След нея! — рязко тръсна глава перквизиторът.

— Ставай! Тръгваме.

Тиан се сепна. Рил я гледаше, застанал на входа на пещерата. Младата жена се изтърколи от кожата. Чувстваше се прекалено паникьосана, за да се притеснява за голотата си. През нощта явно лиринксът беше обърнал дрехите ѝ, защото те бяха почти сухи — с изключение на палтото. Тя бързо нахлузи четири слоя дрехи, и четирите умирисани на дим. Ботушите също влажнееха, но пък бяха топли.

След пет минути беше готова.

— Защо е това бързане? — попита Тиан, докато се приближаваше до входа на пещерата.

Отговорът на Рил се състоеше в посочване надолу. В далечината се виждаха две колони войници и четири кланкера: сиви гъсеници, плъзнали сред снега. След себе си оставяха права диря. Ужасният спомен отново избухна в съзнанието ѝ: четири бойни машини, обградили ги, готови за стрелба, след миг стрелящи. Отправили копията си към нея. Собствените ѝ сънародници бяха готови да я погубят, само и само да не позволят на Рил да я отведе! В онзи момент от лоялността ѝ към фабриката не бе останала и следа. Тиан беше сама в света и сама щеше да се оправя. Временно трябваше да се съобразява с Рил, защото нямаше как да избяга от него.

— Как са ме открили? — промърмори лиринксът. — Добре прикрих следите си.

— Заради огъня? — предположи Тиан, макар че димът беше малко, а и отворът на пещерата не беше обърнат към реката. — Или лешояди?

— Виждаш ли колко категорично са се насочили? Трябва да разполагат с някакъв метод да проследяват теб или кристала ти .

— Не ми е известно да съществува подобен метод.

Но пък тя знаеше толкова малко за Тайното изкуство, макар че с години бе изработвала системи, които вплитаха особеностите му. След като лиринксите бяха в състояние да долавят излъчването на хедроните…

— Да завържа ли ръцете ти отново? — попита Рил.

Усещането за безпомощност, изпълвало я по време на скока му в реката, бе ужасяващо.

— Няма да се опитвам да избягам.

— Да, не би имало смисъл.

Рил измина известно разстояние, като се прикриваше из сенките, а после пое нагоре. Тук склонът беше стръмен. В сегашното си състояние Тиан въобще не можеше да се катери. Още след първото ѝ залитане лиринксът я грабна под мишница. Допълнителната тежест не го притесняваше. Но пък той разполагаше с остри нокти, които му помагаха.

По-нагоре той я привърза към гърдите си.

— В случай, че се изхлузиш — обясни.

Тиан се опита да не мисли за това, което щеше да последва, ако самият той полетеше надолу.

Вече три дни вървяха по подбрания от Рил маршрут. На Тиан не бе предоставен избор. Тя си нямаше представа за конкретната посока, в която се бяха отправили. Виждаше само, че вървят на югозапад, а това в общи линии съвпадаше с желанието ѝ.

По време на първия ден кланкерите на няколко пъти изникваха след тях, но после престанаха да се виждат.

Иначе дните протичаха монотонно. За начало имаше закуска с мечешко — печено за нея, сурово за него. Следваше преход, чиято продължителност биваше определяна от Тиан. Когато тя се умореше, даваше знак, спираха, занаятчията се подкрепяше, Рил я качваше на гърба си и продължаваше да крачи до здрач — или след здрач, ако теренът позволяваше. Накрая спираха за нощувка в някоя пещера или под завета на някой скален ръб.