Йън Ървайн - Геомант - 2 том

— Имало е време, когато това е било почти нечувано — отвърна Тиан, припомняйки си нещата, разказвани ѝ от баба ѝ. — Някога мъжете и жените са били равни, но след войната сме се променили. Мъжете трябва да се жертват на фронта, а жените трябва да раждат нови мъже. Тяхната саможертва се смята за по-голяма от нашата.

Рил зина, при което белегът в гърлото му стана видим.

— Пропаднал вид! Победата ни над вас ще настъпи по-скоро, отколкото мислех. Впрочем — продължи той, — каква полза би имало от съешаването между представители на различни видове?

Тиан се сещаше за няколко обосновки, само че далеч нямаше намерение да ги изтъква.

— Вие не се ли чифтосвате за удоволствие?

— Разбира се. След като бъдем определени.

Този разговор я караше да се чувства неловко. Тя приключи с прическата си, остави четката и се приведе над огъня. Тогава се сети за нещо.

— Какво искаше да кажеш с това, че си нечифтосал се мъжки?

Гребенът му отново промени цвета си, този път яркожълт.

— Все още никоя женска не ме е посочила за свой партньор.

— Не си достатъчно възрастен?

— Достатъчно възрастен съм! — Думите бяха изръмжани.

— Тогава защо?

— Защото не съм цялостен!

Тя се загледа в него, мислено сравнявайки видяното с другите лиринкси, които бе съзирала досега. Рил беше по-дребен, но определено не им отстъпваше по ярост. Каква беше разликата?

— Крилете ти още не са поникнали?

— Те никога няма да се развият! Аз съм безкрило чудовище, долен урод. Заради добруването на вида ни не бива да има други като мен. Но това не намалява желанието ми да се чифтосам. Та нали това е единственото предназначение на съществуването ни.

— Много ли използвате крилете си?

— Предците ни са разчитали много на тях, за да летят в празнотата. Чифтосвали сме се във въздуха. В този свят сме прекалено тежки. Онези от нас, които имат криле — отново горчилката, — могат да летят единствено чрез прилагане на онова, което вие наричате Тайното изкуство. Разбира се, не всички лиринкси го владеят, така че на Сантенар те са все едно безкрили. С изключение на полета за първото чифтосване, който изисква поне един от партньорите да може да лети, ние не използваме крилете си, освен ако не бъдем принудени. Последиците от Изкуството могат да бъдат… Причиняват ни страдание.

— В такъв случай крилете само биха ти пречили. Без тях ти е по-добре.

— Ние сме крилати създания! — Гребенът му почерня. — Крилете ни отличават от останалите разумни създания… — Той се загледа в нея. — Все едно ти да беше единствената човешка женска без гърди. Как щеше да се чувстваш?

— Непълноценна — промълви тя, шокирана от сравнението.

— Без криле аз не съм лиринкс. Никоя женска не би ме избрала за свой партньор. Тогава каква полза от мен?

Настъпи утринта. Юлия лежеше в палатката си и изчакваше всички да се приготвят, за да може тя да притича до кланкера, без да среща никого. Сега сетивата ѝ бяха почти овладени и най-големият ѝ проблем бяха хората. Животът я бе научил да се страхува от всички.

През антифоните си тя можеше да чуе изкрещяваните заповеди, раздигането на палатките, съскането на нагорещено масло, наливано в машините. Джал-Ниш беше в лошо настроение и дереше гърло към всички. Сигурно вече беше време да тръгват. Юлия се опита да събере смелост за стрелването си между палатката и кланкера. Това беше мъчение, което ѝ се налагаше да изтърпява всеки ден. Главата на Иризис изникна в палатката.

— Готова ли си? — попита тя болезнено силно.

И в нея дребната жена усещаше горчилка — беше се появила откакто Тиан и кристалът бяха паднали под леда. Юлия взе раницата си и излезе. Иризис взе тапите за уши и палтото, които Юлия бе оставила в палатката.

Свръхсетивната бе прекосила разстоянието до кланкера, когато пътят ѝ се пресече с този на Джал-Ниш. Тя застина, връхлетяна от паника. Перквизиторът сгримасничи и понечи да я заобиколи, после я позна.

— И това ако не е нашият малък перцептор. Как си, момиче?

Тя се бе втренчила в ботушите си, неспособна да измисли отговор. Перквизиторът я гледаше с поглед, полагащ се на червей в закуската му.

— Идиотче! Не проумявам защо съм си въобразявал, че от теб би имало някаква полза.

Той я подмина.

Юлия се канеше да продължи, когато Джал-Ниш рязко се обърна и продължи:

— Виждала ли си Тиан и вълшебния ѝ хедрон?

— Не… съм търсила — едва доловимо отвърна тя. Не искаше да остава сама с него. Гласът му нараняваше ушите ѝ. Лицето му беше зло.