Йън Ървайн - Геомант - 2 том

Тиан отвори очи. Изглежда се намираше в пещера със заслонен вход. Край нея пламтеше огън. Пламъците на друг блестяха недалеч от краката ѝ. Там беше приклекнал Рил и ги разтриваше. Беше прибрал ноктите си. Някога ранената му ръка се бе възстановила напълно. Но над дясното си око имаше голям белег.

— Имам чувството, че краката ми са ледени висулки, които всеки момент ще се строшат с пукот — прошепна тя, прекалено слаба, за да изпитва учудване.

— Направил съм бульон. — Той се засуети около огъня и се върна, свил едната си ръка в шепа. — Отвори уста.

Тя понечи, но в следващия момент се досети за евентуалните съставки.

— Какво има? — попита лиринксът.

— Нали не е от…

Рил се усмихна — първата истинска усмивка от началото на екстравагантното им познанство. Изглеждаше плашеща, толкова много зъби, но и обезоръжаваща.

— От мечка е. Стар бял мечок, попрецъфтял. В момента си загърната с кожата му.

В този момент Тиан осъзна, че е увита единствено в мечата кожа, и се изчерви.

— Зяпай! — каза Рил.

Стиснала устни, тя поклати глава. Всичките ѝ мисли се свеждаха до това, че в момента лежи гола, увита в мечешка кожа, която този… този хищник бе одрал.

Рил защипа носа ѝ и тя бе принудена да отвори уста. Супата беше гореща. Тиан се задави, установи, че бульонът е приятен на вкус, сетне преглътна. Приятна топлина се разля из нея.

Забравила достойнството си, тя зарови лице в шепата му, гладна за още. Лиринксът отново загреба от кухия камък, който използваше за съд. Скоро Тиан се засити и се отпусна. Студът беше избягал от трупа ѝ, само че крайниците все още леденееха. Рил я гледаше втренчено.

— Как избягахме? — попита тя. Не помнеше нищо.

— Аз те обгърнах с тялото си, за да те предпазя от студа, но ти умря.

Тиан приседна и го зяпна.

— Какво?

— Резкият студ спря сърцето ти. Не можах да те предпазя от водата. Дълго плувах надолу по течението. Може би половин… левга, преди да изляза отново.

— А ти как оцеля?

— На косъм. Едва не се удавих. Това беше най-големият ужас, който бях изживявал досега. Ние не харесваме водата.

— Защо?

— Плуването ни затруднява. Прекалено тежки сме, а крилете също пречат. За щастие — тук тя можа да усети горчивината му — аз съм безкрил. Открих дупка, но краищата ѝ непрекъснато се чупеха и не можех да изляза. Едва не полудях от паника.

Черни ивици плъзнаха по гърдите му.

— В крайна сметка течението ме отнесе и ме заклещи върху един камък. Така можах да изскоча на сушата и да избягам. А после едно щастливо стечение на обстоятелствата спаси живота ти. Открих една пещера, а вътре мечок.

— Мечок?

— Убих го, за да живееш ти. За друго нямаше време. Ти не беше поемала дъх в продължение на половин час, обаче знаех, че студът ще те е запазил. И преди съм виждал подобни неща при човеците. В началото не се осмелих да запаля огън. Изкормих мечока, сложих те вътре и натъпках вътрешностите обратно. Когато ти започна да се размразяваш, ударих те по гърдите, за да задействам сърцето ти.

— Затова значи боляло толкова.

Думите му обясняваха черно-сините белези по гърдите ѝ и отвратителната миризма.

— Ти започна да дишаш, но не се събуди. Реших, че няма да се свестиш. Бяха изминали три дни от влизането ни в реката. Затова през нощта те пренесох. Знаех, че тук има пещери.

— Как успя да издържиш всичко това?

— Ние сме издръжливи. Учудвам се как ни създавате такива проблеми, след като вие сте толкова слаби?

Рил се приближи до изхода, дръпна парчето кожа, с което го беше заслонил, и надникна навън.

— Къде са ми дрехите?

— Всичко е мокро. — Той посочи към раницата ѝ, оставена зад нея.

Тиан изсипа съдържанието ѝ на земята. То беше влажно, полузамръзнало.

— Ще ми направиш ли простор? — Занаятчията му подаде въжето. Всяко движение предизвикваше болка в гърдите ѝ.

— Трябва да размишлявам. — Рил отново приседна на входа.

Тиан се извърна и бавно се изправи. Рил здравата я беше удрял, но пък ѝ беше спасил живота. Един въпрос не ѝ даваше мира: защо?

Като се опитваше да придържа кожата около себе си, младата жена се опита да опъне въжето. Но това се оказа невъзможно. Беше прекалено слаба, а суровата кожа тежеше.

Рил изсумтя. Лицето му бе скривено в мимиката, която Тиан асоциираше с насмешка. Около устата му играеха жълти ивици.

— Какво? — ядосано рече тя.

Шумният му рев несъмнено представляваше смях. Чак бузите му се издуха като на тромпетист.

— Какво криеш, дребосъче? Ако не бях свалил мокрите ти дрехи и не те бях пъхнал в мечката, щеше да измръзнеш. Разтрих цялото ти тяло, за да запазя кръвообращението.