Йън Ървайн - Геомант - 2 том

Той посочи скалите по-нагоре по брега.

— Лиринксите са по-издръжливи от нас — продължи сержантът. — Никога не приемайте лиринкс за мъртъв, докато не го видите с отсечена глава. Пък дори и тогава е добре да поизчакате десетина минути. Колко войници са рухвали изкормени заради последните рефлекси на тези гнусни създания!

Войниците бързо се разпръснаха. Скоро светлините на факлите им се изгубиха в снега. Арпъл се обърна към Джал-Ниш.

— Трябва да приготвим лагера, докато още е светло, перквизиторе.

— Лагерът да върви по дяволите, искам всички… — Джал-Ниш Хлар млъкна, защото сам усети нелепото си звучене.

— Трябва да бъде сторено сега — продължи сержантът. — Иначе няма да оцелеем. А и ако занаятчията бъде намерена, ще са ни нужни огън и гореща храна, за да я спасим.

Сержант Арпъл нареди на част от оставащите си хора да търсят подпалки. Другите се заеха да вдигат палатки в завета на скалите. Работеха ефикасно. За нула време бяха изкопали нужник в задната част, бяха донесли вода и вече приготвяха походните печки. Кланкерите се подредиха един до друг. Четвъртата бойна машина се отличаваше от останалите три: по-ниска, но по-тумбеста. Над гърба ѝ бяха привързани метални пръти, чието предназначение Ниш не можеше да отгатне. Войниците от този кланкер бяха в бели униформи. Предвождаше ги млада червенокоса жена на име Рустина. Това беше странно. Само в редки случаи на младите жени се разрешаваше да бъдат войници. Никой не знаеше нищо за нея, а хората ѝ не бяха от разговорливите.

— Какво ще заповядаш, перквизиторе? — попита Арпъл, когато лагерът беше готов.

— Търсете цяла нощ! — рязко отвърна онзи. — Тиан трябва да бъде намерена. А ако успеем да заловим чудовището живо, още по-добре. Ако е оцеляло, ще бъде слабо.

— Никой не би могъл да оцелее в подобна вода.

— Ще повярвам, когато видя труповете. Друго не би убедило скрутатора.

— По това време течението трябва да ги е отнесло на левга под леда.

— Би ли искал да обясниш това на скрутатора? — просъска Джал-Ниш.

— Не — спокойно отвърна сержантът. — Не бих.

— Аз също. Затова ще претърсим всяка дупка в леда, а също и брега.

Иризис се присъедини към един от отрядите. Ниш отиде с един от кланкерите до долчинка, където по-рано днес бяха зърнали борови дръвчета. Отсякоха изсъхнал бор и с помощта на кланкера го отнесоха в лагера, където го насякоха за гориво — не искаха да използват собствените си запаси. Нищо чудно да ги връхлетеше някоя снежна буря, пък макар и още да беше есен.

Вече запалваха огньовете, когато Иризис се върна. Изглеждаше потисната.

— Няма и следа от тях — рече тя на Джал-Ниш, който само изсумтя и се отдалечи.

— Къде е Юлия? — попита Ниш.

— Откъде да зная? — сопнато отвърна занаятчията.

Откриха я след скалите, облечена само в дрехите от паяжинена нишка.

— Защо си се разхвърляла така? — смъмри я Иризис. — Не можеш ли да прецениш, че така ще измръзнеш?

Тя свали палтото си, уви го около дребната жена и я отнесе обратно край огъня. Юлия ѝ позволи, застинала в апатия.

— Той ме преследваше — прошепна тя. — Искаше да ме нарани.

— Кой? — Иризис рязко я погледна. — Лиринксът?

— Мъжът, който е вътре. Той блъскаше решетката ми, опитваше се да влезе в скривалището ми.

— Какво прави сега?

— Не мога да го видя — изхленчи Юлия.

Ниш и Иризис отидоха да проверят в кланкера. Вътре откриха единствено трупа на Дир, зинал с измъчено разкривена уста. Пръстите му бяха скривени, посягащи към нещо. Сякаш наистина се бе опитвал да сграбчи Юлия, макар че това бе само съвпадение, породено от предсмъртните спазми.

— Той е мъртъв — опита се да я успокои Иризис. — Сега не може да те нарани. Ела вътре, тук е по-топло.

Но тя не искаше да влиза, дори и след като изнесоха трупа и го оставиха на сержанта, за да го кремира. Затова я облякоха и я оставиха да клечи край огъня, сложила превръзка ниско над очите си.

Ниш бе приседнал от другата страна и грееше ръцете си около чаша супа. Чуваше бащиния глас да долита през стената на една от палатките.

— Днес се представи много добре, сержант.

Разнесе се носовият отговор на Рустина:

— Можеше да бъде и по-добре, сър. Поне имахме късмет, че стигнахме навреме. Бурята за малко щеше да ни отнесе.

— Да, това ме притесняваше — рече Джал-Ниш.

О-о-о, несъмнено , помисли механикът. Притеснявал си се, че ти ще бъдеш обвинен за изчезването им. Една крачка по-далеч от лелеяното повишение в скрутатор.