Йън Ървайн - Геомант - 2 том

— Тиан я нямаше на мястото на битката — обясни Ги-Хад. — Един лиринкс, когото смятах за мъртъв, също бе изчезнал. Раницата ѝ липсваше. Значи трябва да я е отвел със себе си.

— Защо му е да прави подобно нещо, сър? — Арпъл чоплеше белега.

— Може би искат да научат от нея повече за контролерите — рече перквизиторът. — Ще стигнем до онази пещера по пряк път. И тогава нашият перцептор — кимна към Юлия — ще ни каже в коя посока да продължим с търсенето. А сега всички по местата си, тръгваме!

Не бяха изминали и десетина крачки, когато някой изхвърча от портата, крещейки:

— Тате, тате!

Дребно тъмнокосо момиченце на около шест години, с червени панделки в косата. То притича до отговорника и го прегърна.

Ги-Хад прегърна и повдигна детето, а междувременно изникнаха още пет по-големи момичета, сякаш умишлено подредили се по възраст. Всяко от тях прегръщаше баща си и се отдръпваше. Пълничка, бледа жена беше застанала на входа. Изглеждаше много разстроена.

Тя също плахо пристъпи напред, само че перквизиторът каза с рязък тон:

— Това не е вечеринка, отговорник на пробация Ги-Хад. Движение!

Ги-Хад, който бе направил крачка към жена си, спря, махна ѝ и се извърна. Жената придоби още по-тъжен лик, а най-малкото момиченце заплака. Отговорникът, наложил си безизразна физиономия, не се обърна.

Юлия трябваше да пътува в последния кланкер заедно с Иризис, Ниш, Ки-Ара и Пур-Дид. Последният неизменно стоеше на пост в бойната си кула — освен когато времето ставаше непоносимо.

Никога досега не се беше качвала в кланкер. Тъй като носеше и превръзка, и очила, Юлия и сега не можеше да го разгледа. Но не ѝ беше нужно — другите ѝ сетива бяха пламнали заради атакуващите ги странни възприятия. Машината вонеше: очистена смола, зловонна смазка и рибено масло. Всичко това се примесваше с миризмата на метал, дажби и онази остра смрад, обгръщаща движещите се части на кланкерите. Миризмата на войниците, които вече започваха да се строяват, надделяваше.

Макар и неподвижен, кланкерът беше изненадващо шумен. Двигателният му механизъм потракваше — шум, който съвсем леко се долавяше през антифоните и бе дразнещ като сърбеж на недостижимо място върху гърба. Маховиците виеха, просъскваха тръби, на моменти се разнасяше потропване.

Но всички тези впечатления бледнееха пред това, което Юлия възприемаше . От толкова близо кланкерът се сливаше в сияещ възел, прекалено ярък, за да бъде въобразен. Възлите на останалите машини се сливаха в него. В сърцето на тази яркост се намираше хедронът, изтеглящ енергия от полето, за да я насочи към контролера. Там силата се предаваше към маховиците и задвижваше лостовете, зъбчатките и валовете, вливащи неуморно движение към металните крака.

Контролерът и хедронът се захранваха от аспекти на Тайното изкуство, макар и различни от онези, които използваха гадателите. И двата елемента сияеха силно в решетъчния ѝ модел. Дори и ако изместеше предното ветрило, Юлия продължаваше да усеща хедрона и излъчването му. Също както бе усетила горещия полъх от пещите, край които сутринта Ниш я беше превел.

В гърлото ѝ се зараждаше писък. Изпитваше все по-силен порив да хвърли встрани антифоните, маската и дрехите, за да се свие в снега. Разбира се, това само щеше да влоши нещата, ала в паниката рядко се среща разумност. Юлия бавно си пое дъх.

Към дупката за носа на балаклавата ѝ се приближи ръка. Ниш. Тя я хвана и я притисна към лицето си. При втория дъх се успокои и обърна глава към него.

— Сега съм по-добре — тихо промълви Юлия. Наистина се беше успокоила, макар да изпитваше някаква непозната топлина да се разлива из нея. Устните ѝ нервно потръпнаха.

— Трябва да вървим — каза Ниш. — Войниците вече почти не се виждат.

Юлия можеше да усети раздвижването на кланкерите по разтърсването на земята. В решетката си виждаше, че първите два кланкера потеглят. Люкът в задната част на третия все още бе отворен. Там бе застанала Иризис и нетърпеливо им правеше знаци да влизат.

— Трябва да го опозная — каза Юлия.

Ниш започна да я разхожда около кланкера. Дребната девойка докосваше металните плочи, краката, бойната кула на върха. Машината ѝ приличаше на броненосец, любимото ѝ животно. Гадател Фламас бе отглеждал броненосец в работилницата си. Юлия бе започнала да се свива именно по негово подобие. Сега споменът я накара да се усмихне и тя с охота се качи в бойната машина.

Дългите пръсти на Ки-Ара се убедиха, че контролерът е поставен добре и че всяко от двадесет и четирите му пипала прави връзка. Сетне си сложи „трънения венец“ (метална диадема, в която на равни разстояния бяха вложени осем малки кристала), пъхна ръце в ръкавици, обвити с проводници, и хвана две заоблени ръчки. Раздвижи дясната, при което решетъчният модел на Юлия се изпълни с дъги. Воят на маховиците стана пронизителен — операторът фиксира полето и плавно изтегли енергия от него.