Йън Ървайн - Геомант - 2 том

— Да — съгласи се следователят. — Да не говорим и за кристала ѝ. Не бива да допускаме тя да умре и да отнесе тайната му със себе си.

Джал-Ниш я погледна любопитно, сякаш доловил някакъв сарказъм в думите ѝ, сетне даде знак за продължаване. Останалите двама оператори помогнаха на колегата си да заеме място.

— Помислих, че полето е изчезнало — повтаряше той на кланкера си. Гальовно притисна буза до контролера. — Реших, че съм те изгубил.

Иризис се качи до Ниш и Юлия и седна мълчаливо, трескаво размишляваща над подслушаното. Дали самата Тиан бе направила някакво удивително откритие, или всичко това се дължеше на самия кристал, който бе намерила? За пръв път от години Иризис си позволи да изпитва надежда.

Миризмите ставаха все по-задушливи. Тиан се претърколи и се преви от пристъп на кашлица, опръскала камъка с червени капчици. Тя имаше чувството, че изхвърля парченца от дробовете си. Защо смъртта идваше толкова бавно?

Нещо с трясък се приземи върху ледения корпус, при което върху главата на Тиан се посипа изстинала пепел. Тя се претърколи по гръб. Някаква сянка се бе вкопчила върху леда — като котенце, играещо си с кълбо. Лош фон беше нощното небе. Не позволяваше да се видят ясно очертанията на сянката. Приличаше на мечка.

Дращенето на нокти се вбиваше в слуха ѝ. Занаятчията се раздвижи, притисна носа си до пукнатина в камъка и вдиша дълбоко, дирейки свеж въздух. Стърженето стана по-силно. Младата жена обърса очи и взе арбалета си. Допирът до оръжието я накара да се почувства по-добре.

Звярът скочи във въздуха и се приземи обратно, вкопчен със задните си лапи, а с предните продължаваше да раздира леда. Тиан затвори очи. Макар че всичко я болеше, усещаше как започва да се унася.

Нов сблъсък. Дращенето се поднови. Тя не повдигна глава. Всичките ѝ усилия бяха насочени към дишането. Арбалетът се изхлузи от ръката ѝ. Мечката отново бе променила позицията си. Краката ѝ силно удариха ледения мехур.

Замръзналата вода се разпука и вътре нахлу леден въздух. Тиан жадно вдиша, с далеч по-голямо наслаждение от виното, което Марни понякога я черпеше.

Главата на съществото надникна вътре. Изобщо не беше мечка, а лиринкс. Предната част на тялото му беше покрита с кръв — несъмнено на някоя от жертвите му. Тиан отново подири арбалета. Сълзящият ѝ поглед най-сетне се избистри и тя видя Рил.

— Можеш ли да се покатериш на гърба ми?

— Не — изхриптя девойката и притисна гръб към стената. — Не!

Лиринксът дръпна арбалета, после посегна и грабна Тиан, за да я притисне под ръката си. Тя усети миризмата му — силна, дива, но не неприятна. Занаятчията не направи опит да се възпротиви, нямаше смисъл.

— Къде ме отвеждаш? — попита тя с дрезгавеещо гърло.

— Не се страхувай. — Рил започна да се катери по леда, без да изпитва някакви затруднения от тежестта ѝ. — Плащам дълга си.

— Раницата! — промълви Тиан.

Рил спря.

— Какво има?

— Трябва да взема раницата си.

Той възобнови изкачването си.

— После ще се върна да я взема.

Тиан се отпусна. Каквото и да бе наумил да прави с нея, или на нея, тя бе прекалено слаба, за да се възпротиви.

Занаятчията дойде на себе си сред непрогледен мрак. Гърбът ѝ бе опрян в скала. Тя опипа около себе си. Още скала. Странно усещане, да няма представа къде се намира. Прииска ѝ се да разполага със сетивата на прилеп, за да се ориентира без проблеми в тъмнината. Не ѝ беше студено, ала беше толкова изтощена, че това нищожно раздвижване я остави задъхана. По цялото ѝ тяло пълзяха тръпки. Какви ли увреждания ѝ беше причинил амплиметът?

Въздухът бе неподвижен. Обгръщаше я тъмнина. И също миризми — на кръв и плът, както и някаква друга — явно мъртвият лиринкс. Отново се намираше в пещерата.

— Ехо! — рече Тиан. Звукът ѝ отекна глухо. — Рил? — провикна се девойката.

Никакъв отговор. Това беше шансът ѝ да избяга. Прободе я внезапна носталгия по фабриката, по тамошните миризми и оглушителни звуци. Дори мъничката стаичка ѝ липсваше. Би дала всичко, за да се прибере.

Мисленото ѝ завръщане бе прекъснато от укоряващото лице на Минис, също изникнало в мислите ѝ. Представяше си какво би казал той. Но ти даде дума, Тиан.

Тя неволно простена на глас. Не можеше да се прибере вкъщи. Но как да изпълни обещанието си? Тиртракс се намираше на стотици левги от нея, разположен отвъд най-негостоприемните участъци на света. И навсякъде пазачите щяха да я разпитват, чиновниците щяха да ѝ искат документи… Несъмнено щеше да се озове в тъмница, защото нямаше да е в правото си да бъде по тези места.