Йън Ървайн - Геомант - 2 том

Тя замълча, защото това ѝ се струваше прекалено нереално.

— Да прекосиш планините по това време на годината — промърмори той. — Е, на юг те стават по-ниски, освен това има и проходи, но все пак. — Рил я погледна косо. — Няма да е лесно.

— Не мога да чакам до пролетта. Тогава може да е прекалено късно.

— Ако той не е склонен да изчака, за да се чифтоса с теб — рече Рил, — значи не е подходящ избор.

Отново тази специфична употреба на думата. Тиан трябваше да си напомни, че лиринксите притежават съвсем различна култура, различен начин на живот. Може би за тях любовта не беше от значение.

— Не съм искала мнението ти — сопна се тя.

— Би могла да преминеш по-голямата част от пътуването по вода, с кораб.

Тиан помълча, извиквайки в съзнанието си мисловната карта на Лауралин.

— По това време на годината? С нищо няма да е по-безопасно от прехода пеша, освен това входът към Талаламел може да е замръзнал. Пък и никъде не биха ме допуснали да се кача на борда, защото нямам документи.

Освен това щеше да струва скъпо. Дали разполагаше с достатъчно пари? Не знаеше. Все още не бе отваряла колана на Джоейн, но вътре надали щеше да има много.

— Ти владееш езика ни добре, Рил — колебливо продължи тя, като за пръв път се обърна към него по име. Това правеше отношенията между тях някак по-специални.

— Учих се от пленени човеци. Аз съм един от най-запознатите с вашата реч.

Лиринксът я гледаше спокойно, а Тиан не можеше да издържа погледа му. Светът ѝ продължаваше да се разтърсва.

— Ще ми върнеш ли кристала?

Нужни ѝ бяха големи усилия, за да не допусне изгарящото я нетърпение в гласа си. Рил ѝ подметна бипирамидата. В мига, в който Тиан улови кристала, по тялото ѝ плъзна сладостно облекчение.

— Какво знаеш за тетрарха? — Сега лиринксът я наблюдаваше внимателно.

— Какво е тетрарх?

— Не знаеш ли?

— Това е първият път, в който чувам тази дума.

Рил остана да я наблюдава още няколко секунди, после, след като заяви, че нямало значение, се отдалечи със странната си походка. Тиан нервно го следеше с поглед. Какво искаше той от нея? Тайните на хедроните и контролерите? Може би „тетрарх“ представляваше някакво подобно приспособление?

Рил се приведе, опря крак в нещо на пода и рязко дръпна. Разнесе се отвратителен хрущящ звук. Лиринксът дръпна надолу плата, обвил откъснатия от него войнишки крак, и шумно започна да яде. На Тиан ѝ идеше да повърне. Макар това създание да можеше да говори, то пак си оставаше звяр.

А междувременно Рил бе погълнал къс месо, който би ѝ стигнал за дни.

Занаятчията се задави. След като той получеше желаното, щеше да изяде и нея.

Лиринксът се приближи обратно, оглозгващ бедрена кост. Тиан покри лицето си с длани и се извърна.

— Лошо ли ти е? — попита той.

— Ти ядеш моите сънародници! — изпищя Тиан.

— Твои приятели ли са били? — Рил изглеждаше изненадан.

— Отвратително е да се яде човешко месо!

— На мен ми се струва вкусно.

— Не е правилно! Повдига ми се да те гледам как…

— Тази неправилност само за човешкото месо ли се отнася? — попита Рил, докато счупваше костта над коляното си, за да изсмуче мозъка.

— Единствено мършоядите го ядат — отвърна Тиан, като внимаваше да не поглежда към него.

— Значи вие сте мършояди, нуждаещи се от забрана, за да не ядат собственото си месо? — объркано попита лиринксът. По кожата му преливаха цветове, водни бои върху влажна хартия.

— Не! Става дума за това, че… човешката плът е свещена за нас.

— Значи би предпочела да се храня далеч от погледа ти?

— Бих предпочела изобщо да не ядеш човешко.

Рил сви рамене и метна костта зад себе си.

— Ще те отведа в планините.

Тя не му повярва. Създанието бе решило да си играе с нея. Тя трябваше да избяга.

— Сега ли?

— По-късно през нощта. Ще изчакаме снегът отново да замръзне.

Тиан спа лошо, споходена от неприятни и накъсани кристални сънища. Събуди я стоящият над нея Рил. В светлината на премигващата факла, която държеше, лиринксът изглеждаше особено заплашителен. Девойката подскочи.

— Какво искаш?

Рил направи крачка назад.

— Време е да тръгваме. Имаш ли храна?

— Достатъчно за няколко дни. Колко дълго ще продължи пътуването?

Не, това действително беше нереално. Сякаш обсъждаха пикник, само че храната вероятно щеше да бъде самата тя. Искаше ѝ се да притежава бързата мисъл, с която се отличаваха героите, за да намери изход.

— Ние сме тук. — Жълтеникавият му нокът започна да чертае по пода: двузъба вилица, като единият край беше по-дълъг. — Ето Тикси.