Йън Ървайн - Геомант - 2 том

Пламъците подскачаха. Юлия беше приседнала на един камък и го наблюдаваше — а може би погледът ѝ преминаваше през Ниш, за да потъне в безкрая. Във всеки случай голотата ѝ започваше да изнервя механика. Гърдите с настръхнали от студ зърна… Крил-Ниш прецени, че гневът би спомогнал да потисне желанието. А определено имаше на какво да се гневи — на себе си, на ситуацията, в която се намираха, на Юлия…

— Цяла нощ ли ще седиш там? — раздразнено рече той. — Аз ли трябва да върша всичко.

Юлия реагира като зашлевена — стисна очи, проплака, приведе се и покри лицето си с длани. Сетне започна да се поклаща напред-назад, като тихичко виеше.

— Юлия, прости ми — прошепна Ниш. Внимаваше да не я изплаши още повече.

Изпитваше вина заради избухването си. Тя не беше дошла по свое желание. Той се приближи към нея. При всяка негова крачка Юлия потрепваше — както самият Ниш бе се сгърчвал, когато камшикът се беше впивал в гърба му при онова наказание.

Дребната жена все още беше заровила лицето си в длани.

— Не ме удряй! — изрече тя с гласа на човек, свикнал молбите му да бъдат игнорирани.

— Разбира се, че няма да те ударя, Юлия. Някога да съм те наранявал?

Тя не отговори. Крил-Ниш прокара ръка през косата си и я доближи до носа ѝ. Допирът на ръката му я накара да затихне. Двамата застинаха. После Юлия подуши внимателно. Отдръпна дланите си, подуши по-силно. И въздъхна, при което Ниш почувства как напрежението се оттича от нея.

— Толкова ме е страх, Ниш.

Тя говореше тъй тихо, че механикът с усилие чу думите ѝ.

— От мен ли?

— Не от теб. — Ръцете ѝ придърпаха дланта му към лицето ѝ.

— А от какво тогава?

— Виждам отвратителни неща.

— Тиан сред тях ли е?

— Тиан е добра. Харесвам я. Но планината… Планината е прекалено ярка, Ниш. Дори не виждам кристала. Има някаква много силна…

— Магия?

— Някаква много силна магия. Още не е готова, но дори и така ме заслепява. Ужасна е. Тя ще ни погълне, Ниш.

— Лиринкс?

— Не мога да видя. Прекалено много яркост. Навсякъде, където погледна, виждам слънце. Това наранява ума ми. Не мога да я засенча.

— Виждаш ли нещо друго?

Крехката жена се обърна на запад.

— Нищо.

Обърна се на юг и изток, посоката, от която бяха дошли.

— Нищо!

Но когато се обърна на север, тя проплака:

— Ноктести! — и посочи по протежение на планините.

— Летящи? Или в планините?

— Не зная. Изкуството е прекалено силно.

— Значи летят — каза Ниш. — Иначе не биха използвали Изкуството.

Тя се обърна на изток-югоизток, изпищя и се преви, отново закрила лицето си.

— Не!

Юлия изпищя пронизително и започна трескаво да се поклаща. Ехото дълго пренасяше рева ѝ.

— Юлия? Какво има? Какво ти е?

Тя дълго не се успокояваше.

— Черен възел в модела ми. Плетеница, красива плетеница, но зная, че ако се опитам да я разплета, вътре ще изникне чудовище. Чака да ме нападне. То ни мрази.

— Лиринкс ли е?

— Не. То мрази и ноктестите. То пълзи, отровно е. — Очите ѝ се отвориха, уголемени. Ниш видя собственото си отражение в тях. — То преследва Тиан!

— Може би лиринксите са го изпратили да им я доведе.

— Не! — Юлия отново потръпна и започна да потрива зачервеното си рамо.

Ниш отиде до раницата си, извади бутилка с олио и отново се върна при Юлия. Намасли пръстите си и бавно ги прокара по охлузеното място.

При първия му допир тя се вцепени, но сетне Ниш почувства как тя се отпуска под пръстите му.

— Приятно е… — Юлия се смъкна от камъка и се намести на земята пред него.

Крил-Ниш продължи нежно да втрива олиото. Свечеряването донасяше още хлад, но Юлия не обръщаше внимание на студа. Белезите вече бяха изчезнали и Ниш отдръпна ръката си. Копнежът му по нея беше станал болезнен, само че се страхуваше да не изгуби доверието ѝ.

— Не спирай, Ниш! — прошепна тя. — Никой не ме е докосвал толкова нежно. През целия ми живот само са ме наранявали. Докосвали са ме единствено за да ми причинят болка. Всички други искат да ме използват. Ти си най-милият мъж на света, Ниш!

Само ако знаеше… Ниш изсипа още олио в дланта си и започна да го разнася по раменете и гърба ѝ. Юлия тихо въздъхна, а след известно време заговори за себе си. Никога преди не бе проявявала подобно доверие.

— През целия си живот исках да бъда като другите. Не можеш да си представиш какво е да растеш, без да бъдеш докосвана, защото допирът на останалите ти е непоносим. Братята и сестрите ми се прегръщаха. Родителите ми също. Толкова силно копнеех за това, ала и най-лекото докосване на дрехите им ме караше да пищя. Не можех да понасям дори собствените си дрехи. Пищях през цялото време, а никой не знаеше защо.